Обсидианова пеперуда

— Достатъчно добре ли се чувствате, за да направите магията— Може първо да пием чай, да ви оставим да си починете.

Успях да се усмихна.

— Благодарна съм, че всички сме толкова цивилизовани и едно кафе би било чудесно, но къде са децата?

Очите му се стрелнаха през мен към Едуард. Ръцете му все още бяха кръстосани върху шапката, но поне не го бяха накарали отново да коленичи.

— А, да, децата.

Не ми хареса начинът, по който го каза, като че ли новините щяха да бъдат лоши.

— Къде са?— попита Едуард и Рустър отново го удари с оръжието отзад. Това го накара да се олюлее и се наложи да изчака замайването да премине, преди да се изправи. Ръцете му не помръднаха от главата, сякаш знаеше че си търсят извинениее, за да го наранят отново.

— Обещахте ни, че няма да ги нараните— казах.

— Закъсняхте— отговори Райкър.

— Не— каза Едуард.

— Недей— изрекох, в момента, в който Рустър вдигна ръка за още един удар. Така или иначе го направи. По дяволите. Отново се обърнах към Райкър.— Всяка жестокост, която извършите, спомага да бъда убедена, че нямате никакви намерения който и да било от нас да се измъкне оттук жив.

— Уверявам ви, г-це Блейк, че възнамерявам да ви пусна.

— А другите?

Той сви леко рамене и се върна зад бюрото.

— За нещастие хората ми мислят, че г-н Форестър е прекалено опасен, за да бъде оставен жив. Съжалявам за това.— Седна в хубавия въртящ се стол, лактите му бяха върху страничните облегалки, а върховете на дебелите му пръсти бяха опрени.— Но ще бъде полезен, преди да умре. Ако вие показвате неохота, ще си го изкараме на г-н Форестър. Тъй като така или иначе възнамерявахме да го убием, можем да му направим всичко, което искаме и то ще бъде без значение.

Стомахът ми се беше свил, пулсът ми се беше качил в гърлото, така че ми се наложи да преглътна два пъти, за да мога да проговоря.

— А децата?

— Наистина ли ви интересува?

— Попитах, нали?

Той се пресегна зад бюрото и натисна нещо. Задните стени на стаята се отвориха с плъзгане и разкриха толкова много оборудване, че и НАСА можеше да се гордее. Имаше четири черни телевизионни екрана, но поради някаква причина не смятах, че това е новата цифрова телевизия на Райкър.

— За какво е това, по дяволите?— попитах.

— Това, всъщност, не е ваша грижа. Дадох сигнал да бъдат доведени още мъже. Когато пристигнат, ще ви покажа децата.

— Защо са нужни още мъже— се поинтересувах.

— Ще видите— отвърна той.

Не се наложи да чакаме дълго. През вратата влязоха четирима мъже. Двама от тях разпознах — Харолд с белезите по лицето и Нют, когото почти бях превърнала в сопрано. Харолд държеше пушка, а Нют големия си никелиран четирдесет и пети калибър. Но двамата мъже зад тях бяха проблемът.

Единият беше висок и представляваше само мускули и тъмна, лъскава кожа. Не беше с размерите на Мики, но и нямаше нужда. Влезе в стаята, заобиколен от облак от собствения си потенциал за насилие. Накара всичките ми сетива да настръхнат, сякаш знаеха, че това е някой, който трябва да бъде избягван. Носеше същото оръжие като останалите, но беше добавил и ножове. Под лактите, в горната част на ръцете, на двете бедра и дори зад раменете се показваха дръжки. По някакъв начин това беше много примитивно и много ефективно. Ако беше влязъл в килия, човек можеше само да падне на колене и да се моли за милост.

Другият беше среден на ръст, с обикновена кестенява коса, постригана късо, без да е прекалено тъмна, нито прекалено светла, нито прекалено каквото и да било друго. Имаше физиономия, която човек нямаше да запомни и две секунди след като я е видял, защото нито беше достатъчно красив, нито достатъчно грозен, за да изпъква. Беше един от най-незапомнящите се хора, които съм виждала, и въпреки това кафявите му очи се плъзнаха бързо върху мен, срещнаха моите за секунда и усетих разтърсване до пръстите на краката си. Само един поглед и вече знаех, че от двамата мъже, той би убил по-бързо.

Имаше същия автомат, като на останалите, но го беше допълнил с нещо, което приличаше на десет милиметров автоматичен пистолет. Не разпознах марката. Ръцете ми не са достатъчно големи за десет милиметров, така че не съм им обръщала кой знае колко внимание.

— Саймън, искам по двама от нашите и при всеки от гостите ни.

— Нека при него са четирима— отвърна Саймън.

— Осланям се на опита ти.

Рустър накара Едуард да застане на колене. Саймън накара Мики да отиде до Едуард. Предполагам, че не искаше да рискува Мускулестия да ме удари пак. Ако убиеха Едуард рано, все още разполагаха с децата, с които да ме изнудват. Саймън изпрати обикновения мъж при Едуард и самият той застана на пост край Едуард. Мислеха, че той е много опасен и бяха прави.

Гаденето започваше да преминава, но цялата тази подготовка ме изнервяше. Страхувах се от това, което щяхме да видим. Ако те се бояха да ни го покажат, нямаше да сложат четирима мъже при Едуард. При мен останаха Дюс и мъжът с ножовете. Харолд и Нют останаха близо до вратата. Харолд изглеждаше нервен.

Дюс ме докосна по ръката, проследявайки подутината от белега на лакътя ми.

— Какво ти го е направило?

— Вампир.