Обсидианова пеперуда

Той повдигна ризата си и ми показа корем, покрит с бели белези.

— Рана от минохвъргачка.

Не бях сигурна какво се очаква да кажа. Но решението ми беше спестено, защото мъжът с ножовете ме сграбчи за ръката и ме обърна с лице към Райкър. Продължи да ме държи за ръката, и понеже дланта му обхващаше рамото ми напълно, нямаше да мога да се измъкна лесно.

— Време е за шоу— каза Райкър. Натисна друг бутон и два от мониторите оживяха. Черно-бели кадри от килии. В началото всичко, което виждах беше гърба на Ръсел в едната стая и гърба на амазонката Аманда в другата. След това очите ми видяха крака, които се подаваха около жената. Крака, обути в дънки и маратонки и с вързани глезени. Прекалено големи, за да са на Бека. Сигурно беше Питър.

Тя се беше съблякла гола до кръста и пред нейния мускулест гръб всички в тази стая, с изключение на Мики, започнаха да изглеждат хилави. Познах я единствено заради дължината на косата. Тя се наведе напред и откри повече от тялото на Питър. Беше смъкнала дънките и бельото му до коленете. Играеше си с него.

Погледнах към пода, след което отново нагоре.

Тя се опита да го целуне, но когато той си извърна главата, го зашлеви силно два пъти— първо по едната буза, а после по другата. По устата му вече имаше кръв, като че ли не го удряше за пръв път. Тя се наклони назад за целувка, като по този начин разкри към камерата малки, стегнати гърди. Целуна го и този път той— позволи. През цялото време ръката— не беше спирала да работи върху тялото му.

Обърнах се бавно към другия монитор. Моля те, Господи, моля те, не позволявай Ръсел да причинява същото на Бека! Той не го правеше и бях благодарна. Обърна се с нея в скута си, сякаш знаеше, че вече има публика, с която да си играе. Прегръщаше я така както човек държи малко дете, но беше притиснал едната малка ръка, а два от пръстите— бяха извити под лош ъгъл. Докато гледахме счупи трети и устата— се отвори в беззвучен писък.

— Да пуснем ли звук?— попита Райкър.

Бека пишеше високо и сърцераздирателно. Ръсел я люлееше и— мърмореше успокояващо. Погали я по косата и погледна право в камерата. Носете му все още беше превързан. Знаеше, че сме там.

Гласът на Питър се чу писклив. Никога не беше звучал повече като малко момче, отколкото сега.

— Моля те, недей. Моля те, спри!— Ръцете му бяха вързани на кръста, но все още се съпротивляваше.

Тя го зашлеви.

— Ще ти стане хубаво, обещавам.

Погледнах към Едуард. Саймън беше опрял пистолет в главата му. Шапката беше на земята. Безлично изглеждащият мъж беше измъкнал от някъде нож и го беше притиснал до гърлото на Едуард. Капка кръв се процеди по кожата му. Срещнах погледа му и знаех, че всички в тази стая, всички в тази къща бяха мъртви. Те просто още не го знаеха.

Едуард започна да казва нещо, но Саймън изрече:

— Не, ти няма да приказваш или Шутър* ще пререже гърлото ти.

Безличиният сигурно беше Шутър. Името не му отиваше. Приличаше повече на Том, Дик или Хари*.

Нямаше да позволят на Едуард да говори, така че на ход бях аз, но и двамата знаехме как ще свърши тази игра. Внезапна смърт.

— Изкарай ги от там, Райкър.

— Децата?— Гласът му накрая се извиси въпросително.

— Нареди им да оставят децата на мира, веднага.

?А ако не го направя?

Усмихнах се.

— Тогава чудовището ще влезе тук и ще те изкорми.

Очите му трепнаха. Това то притесняваше. Хубаво.

— Мисля си че да знаеш какво се случва с тях, би трябвало да ускори магията за защита.

— Ако не прекратиш това, Райкър, няма да остане нищо за спасяване.

— Не знам. Мисля, че на момчето му харесва, ако съдя по звуците.

Опитвах се да не чувам, но дъхът на Питър излизаше все по-бързо и по-бързо, френетичен, но не беше звук от болка. Той изкрещя:

— Недей, моля те, недей.

Погледнах и ми се прииска да не бях. Някои гледки прорязват съзнанието ти и след себе си оставят белег, който никога не зараства. Да наблюдавам как Питър се гърчи, хванат в капана на първото си удоволствие и ужаса от всичко, бе една от тези гледки. Гордея се, че никога на трепвам. Ако измъчват някого, не отмествам поглед. Да погледна настрани спестява единствено моята болка, но не и тяхната. Ако не мога да им я спестя, тогава гледам, един вид уважение и същевременно наказание за мен самата, да ми напомня какво се случва с хората, когато ги подведа. Но аз подведох Питър два пъти, защото отместих поглед точно преди един безмълвен писък да се откъсне от устата му. Не беше звук от болка.

Обърнах се настрани и може би го направих прекалено бързо, като се има предвид нараняването на главата или причината беше друга, защото стаята се завъртя в сияние от цветове. Опитах да се смъкна на колене и мъжът с ножовете дръпна ръката ми, задържайки ме на крака. Хубаво, повърнах върху него.

Той отскочи назад и даже ми пусна ръката. Паднах на колене, благодарна, че съм ниско на земята. Повръщането ми беше докарало ужасно главоболие. Гласът на Райкър се чу през следващото замайване.

— Аманда, Ръсел, бъдете така любезни и оставете децата на мира. Нашата г-ца Блейк е прекалено гнуслива, за да свърши работата си, докато се страхува за безопасността им.