Обсидианова пеперуда

Тя избипка, но когато я плъзна отново над мен, нямаше звук. Дюс постави нежно кутията на земята, пръчката върху нея и започна да разглежда ризата. За по-малко от минута беше открил тънка жичка, с леко удебелен край, пришита в яката на ризата.

— Изглежда като предавател, може би някакъв насочващ предавател.

Саймън хвърли жилетката към Дюс.

— Срежи я и виж какво има вътре.

Дюс измъкна сгъваем нож от задния си джоб и направи едно от онези бързи движения с китката, които отварят острието. Първо прекара длани през жилетката със затворени очи, после започна да реже. Жицата беше по-дълга, с малка кутийка, прикрепена към нея.

— Това е приемник. Някой там навън чува всичко, което си говорим.

— Унищожи предавателя.

Дюс смачка моя с пета. Когато от него остана само едно малко петно метал и пластмаса на верандата, той вдигна глава и ни се усмихна, сякаш беше направил нещо добро. На Дюс му хлопаха няколко дъски. Смешно, колко много от хората, на които Едуард ме беше представил, бяха така.

— Кой е там, Гробарю? — попита Саймън.

Едуард отново беше нахлупил шапката си. Изглеждаше смешно с шапка и без риза, но той изглеждаше абсолютно спокоен. Ако беше нервен, не можех да кажа.

— Ще те попитам мило още един път и след това няма да съм толкова мил — той изглеждаше така, сякаш стягаше раменете си, като че той щеше да е този, който щеше да бъде бит. — Кой беше от другата страна на тази жица— Кой е отвън?

Едуард поклати глава.

Саймън кимна.

Рустър го удари в гърба, и сигурно беше силно, защото го свали на колене. Нещо на приклада на пушката сряза кожата на два места. Той остана на ръце и крака за няколко секунди, сякаш беше зашеметен, после се изправи на крака и се обърна към Саймън.

— Отговор— на въпроса, Гробарю.

Едуард поклати глава, отново. Беше готов за следващия удар. Той го накара да се олюлее, но не падна. Появи се трета малка рана. Порязванията не бяха сериозни, но показваха колко много сила се употребява. На следващата сутрин щеше да има дяволски синини.

— Тя може да знае — каза Мики.

— Не знам кои са — казах и лъжата се плъзна гладко между устните ми. — Едуард каза, че ни трябва подкрепление. Той намери някого.

— Ще се набуташ в подобна ситуация с непознати хора зад гърба ти— Не изглеждаш толкова глупава — отбеляза Саймън.

— Едуард гарантира за тях.

— А ти му вярваш?

Кимнах.

— Би му поверила живота си?

— Да — отговорих.

Саймън ме погледна, после върна поглед върху Едуард.

— Тя ли е твойта мадама?

Едуард премигна и разбрах, че печелеше време, за да реши кой отговор щеше да е най-безболезнен.

— Не.

— Не съм сигурен, че ви вярвам и на двамата, но ако пребием кучката и тя се окаже прекалено зле, за да направи магията, Райкър ще побеснее.

— Защо не накараш Гробаря да повика подкреплението си да дойде насам? — попита Дюс.

Всички замръзнаха, после го погледнаха и Саймън попита:

— Какво каза?

— Ако могат да ни чуят, защо не го накараш да ги повика тук с вдигнати ръце, нещо такова?

Саймън кимна и се обърна към Едуард.

— Кажи им да дойдат при къщата. С ръце, където можем да ги видим.

— Не биха дошли — отбеляза Едуард.

— Ще дойдат или ще ти отнесем шибаната глава. — Саймън опря пушката с късия приклад до рамото си, а цевта— в челото на Едуард. — Повикай ги да дойдат в къщата. С вдигнати ръце. И да хвърлят оръжията си на земята.

Смешно как Саймън и за миг не беше допуснал, че отвън може да беше полицията, сякаш не вярваше, че Гробаря би я докарал на купона.

Едуард се втренчи в цевта на пушката, покрай нея, в очите на Саймън с обичайния си поглед. очите му бяха студени и празни като зимно небе. Нямаше страх. Нямаше нищо. Сякаш и той не беше там изобщо.

Едуард може и да беше спокоен, но аз не бях. Бях виждала достатъчно лоши хора, за да знам, че Саймън говореше сериозно. Още повече, той искаше да го направи. Щеше да се чувства в по-голяма безопасност, ако Едуард беше мъртъв. Нямах никакви идеи, но не можех просто да стоя там и да зяпам.

— Кажи им, Гробарю, или ще разпръсна главата ти по цялата веранда.

— Дори и да ги повикам, не биха дошли.

Саймън притисна дулото така, че Едуард трябваше да напрегне крака, за да не бъде избутан назад.

— По-добре се надявай да дойдат. Не се нуждаем от теб жив, само от нея.

— На мен ми трябва жив — казах.

Очите на Саймън проблеснаха към мен, после се върнаха на Едуард.

— Лъжлива кучка.

— Саймън, ти вещица ли си? — попитах, макар че знаех отговора. Щях да усетя, ако беше практикуващ.

— Какво занчение има това, по дяволите?

— Тогава не знаеш какво ми трябва, за да направя тази магия, така ли е— Шефът ти ще е бесен, ако утрепеш някого, който ми е трябвал, за да го запазя в безопасност от чудовищата.

— Защо се нуждаеш от него? — попита Дюс.

Преглътнах и се опитах да мисля, но нищо добро не изплуваше. Опитах с истината. Върши работа, когато ми свършат всички други възможности.