Обсидианова пеперуда

Дойде друг мъж, с абсолютно същия пистолет в ръце. Беше на косъм под метър и осемдесет, но изглеждаше по-малък, деликатен някакси. Косата му беше тъмнокафява, къдрава, подстригана късо. Лицето му беше сладко по момичешки. Кожата му беше с онзи тъмен тен, който обикновено изобщо не е тен. Около врата му висяха комплект малки слушалки, които чрез жица бяха свързани с една метална кутия и малка плоска … палка прикрепена с връзка към кутията. Това трябва да беше Дюс с пръчката.

Не знаех какво беше това, но Едуард замръзна. Той беше наясно какво е и не му харесваше. Това не беше добър знак.

— Къде, по дяволите, беше? — попита Мики.

— Мики — каза Саймън, и „Мики” прозвуча по същия начин, по който Едуард казваше „Олаф” и получаваше абсолютно послушание. Нямаше повече коментари от задните редове. Саймън погледна към Дюс. — Направ— го.

Дюс сложи слушалките, натисна един ключ и някакви бутони по кутията и отгоре— светна лампичка. На лицето му се изписа разсеян и вглъбен израз, сякаш чуваше неща, каквито ние не можехме. Започна от шапката на Едуард и продължи надолу, поколеба се при гърдите, после продължи обхода. Клекна до Едуард и прекара пръчката нагоре зад гърба му. Внимаваше много да стои извън огневата линия и на трите пистолета. Собственото му оръжие висеше на превръзка през рамото, която беше избутал назад зад гърба си, задържайки я да не му пречи, докато се движи, с добре поставен лакът.

Изправи се, смъкна слушалките и ги изключи от кутията.

— Чуй това. — Той размаха палката пред гърдите на Едуард. Машинката започна да бибитка като обезумяла.

— Свали си ризата — каза Саймън.

Едуард не започна да спори. Разкопча ризата си и я подаде на Дюс, който размаха палката покрай нея. Проклетията остана тиха.

Дюс отново махна с палката покрай гърдите на Едуард и палката избипка. Плъзна я отново покрай ризата в ръцете си. Никакъв звук.

— Долната блуза — каза Саймън.

Наложи се Едуард да свали шапката си. Подаде я на мен, после измъкна тениската през главата си. Бронежилетката изглеждаше много неестествена и бяла. Подаде тениската на Дюс и отново минахме през същата процедура.

— Свали жилетката — нареди Саймън.

— Кажи ми първо едно нещо — попита Едуард. — Децата добре ли са?

— Защо, по дяволите, ти пука за децата на някаква кучка?

Едуард просто го изгледа, но в този поглед имаше нещо, което накара Саймън да отстъпи крачка назад. Той забеляза какво е направил и се върна напред, насочвайки пистолета стабилно в гърдите на Едуард.

— Свали проклетата жилетка.

— И без това е прекалено горещо за бронежилетка — каза Едуард. Изразът, звучеше странно от устата на Едуард, човекът на малкото думи, но трябваше да го познаваш добре, за да знаеш, че е странно. Имах чувството, че току-що беше дал знак за нула оцелели. Той разкопча велкрото, плъзна жилетката през главата си и я подаде на Дюс.

Едуард стоеше гол от кръста нагоре. Изглеждаше крехък покрай мускулите на Мики или много високия Саймън, но явно и те забелязваха в него, това, което и аз виждах, защото дори и така, невъоръжен и полугол, все още се страхуваха от него. Виждаше с е в начина, по който Саймън реагираше към него. Начинът, по който другите, с изключение на Дюс, стояха на разстояние. При Дюс изглежда не работеха същите инстинкти, както при другите, макар че и той нито веднъж не пресече огневата линия. Караше Едуард да протегне ръка или самият той клякаше под линията на насочените оръжия. Никой от тях не беше невнимателен. Това не беше добър знак.

Той плъзна палката по жилетката. Когато палката избипка, подаде жилетката на Саймън. След това прекара пръчката над голите гърди на Едуард. Тишина. Това беше добре, защото мисля че Саймън щеше да каже „кожа”, по същия начин, по който беше казал риза, тениска, жилетка. Само защото Едуард го изнервяше, не означаваше, че и той сам по себе си не е страшен.

— В бронежилетката. Това е добро — каза Саймън — Повечето хора, дори и да те накарат да се съблечеш, не биха проверили жилетката.

Едуард само го изгледа.

— Сега нея.

Дюк мина патешката пред нас. За всеки случай, ако някой започнеше да стреля, той щеше да е в безопасност. Никой никого не застреля. Естествено, нощта едва сега започваше. Той се изправи от другата ми страна. Не си направи труда да сложи отново слушалките, просто прекара палката пред мен. Тя избипка.

— Върни му шапката, моля.

Моля — звучеше освежаващо след като ме бяха нарекли кучка около дузина пъти.

— С удоволствие — казах и върнах шапката обратно на Едуард.

Дюс погледна нагоре, когато проговорих, сякаш и той не беше свикнал на учтивост от другите. Палката мина над мен и избипка на нивото на гърдите ми.

— Свали си ризата, кучко — каза Саймън.

Извадих я от панталоните и започнах да я разкопчавам.

— Името ми е Анита, не „кучко”.

— Сякаш ми дреме — отговори той.

Добре, бях опитала да съм мила. Подадох ризата на Дюс и магическата му пръчка.