Обсидианова пеперуда

Поставих ръце на капака и се облегнах. Двигателят бе все още топъл, не горещ, но топъл. Мускула срита краката ми.

— По-раздалечени.

Направих каквото ми каза. Вдигнах очи над капака и срещнах погледа на Едуард. И той получаваше същото от другата страна, от по-висок и по-слаб мъж, който носеше очила със сребърни рамки. Очите на Едуард показваха най-празното си и безжалостно изражение. Но някакси разбрах, че не е доволен. Когато осъзнах това, осъзнах също и че все още нося черните очила, а зрението ми си беше все така добро, дори и през тъмните стъкла през нощта. Смешно, че нито Олаф, нито Бернардо ме бяха попитали за тях в колата. Не беше имало време за много въпроси.

Вампирското зрение беше поотслабнало, но все още беше там, иначе щях да съм напълно сляпа с очилата. Зачудих се какво ли би си помислил Мускулестия за очите.

Той ритна отново десния ми крак, толкова силно, че ме заболя.

— Казах, облегни се! — беше превключил на тренировъчен сержантски тип глас.

— Ако се облегна още малко, ще съм легнала на земята.

Усетих го да се движи и бях успяла да завъртя главата си настрани, когато ме удари по нея отзад, достатъчно силно, че бузата ми да удари капака. Щеше да боли, ако беше по лицето, носът или устата. Той искаше да боли.

— Прави, каквото ти се казва и няма да бъдеш наранена.

Започвах да не му вярвам, но се облегнах, с буза, притисната към капака, ръце, разперени толкова настрани, че приличах на прикована и крака, толкова раздалечени, че едно леко побутване щеше да ме изпрати на земята. Но беше нестабилно, очевидно така както той искаше да е. По някакъв начин си беше ласкателно. Третираше ме като опасна личност. Много от лошите момчета не го правят. Обикновено оживяват, за да съжалят за това, но не винаги. Ако Мускулестия умреше тази вечер, нямаше да е, защото е бил невнимателен.

Беше ме претърсил от горе до долу, дори прекарвайки ръце през косата ми. Беше открил иглите за коса — ками на Бернардо, които другите бяха пропуснали при къщата. Свали очилата и ги огледа, сякаш търсеше нещо, които аз никога не бих си помислила, че бих могла да открия в чифт слънчеви очила. Не погледна наистина лицето ми, не забеляза очите ми или те може би вече не светеха в черно. Мускулестия откри всичко, освен предавателя, който беше зашит някъде в ризата и съдържанието на чантичката ми. Той я изтърси на земята и прекара светлината на фенерчето си през всеки предмет. Увери се, че писалката пишеше, че спреят пръскаше и взе освежителя за уста — палка, сякаш го беше разпознал от пръв поглед. Но това беше всичко, което взе от чантичката, макар че след като я изпразни я смачка с лявата си ръка, дясната продължаваше да държи автомата.

— Тази не е от вида, който има отделение за пистолет, нали?

Бях вдигнала глава достатъчно, че да го наблюдавам как изпразва чантичката, така че да можем да се гледаме в очите, докато държеше оръжието срещу мен и преглеждаше нещата долу.

— Не, не е.

— Бих се обзаложил, че е.

— Не — казах отново.

Той приключи като хвърли и чантата на земята и я смачка с крак. Зарадвах се, че не беше наистина моя.

— Предполагам, че няма пистолет.

— Казах ти.

Той направи три големи крачки назад, извън обхват. Държеше се така, сякаш бях опасна. Проклятие. Понякога разчитах на това, че минавах за безобидна, но предполагам, че носех прекалено много железа, за да мога да мина за нещо друго освен за опасна.

— Можеш да се изправиш.

Станах.

Подхвърли ми обратно очилата. Хванах ги. Очите ми бяха осветени от лампите в къщата, но той не потрепна. Явно блестящият ефект беше отшумял. Махна ми с оръжието да събера нещата от чантичката. Прибрах всичко вътре и почти бутнах и очилата в нея, но реших да си ги сложа. По две причини: първата, че когато нощта станеше прекалено тъмна, за да ги нося, щях да знам, че вампирската част ме е напуснала напълно и второ, познавайки Едуард, очилата вероятно бяха скъпи, а аз не исках да ги надраскам.

Той махна с пушката и каза:

— Просто върви бавно право към къщата и всичко ще бъде наред.

— Защи ли не ти вярвам? — попитах.

Той ме погледна с очи, мъртви и празни като на кукла.

— Не обичам бъбривци.

— Ще трябва да изчакаш да направя магията, преди да можеш да ме застреляш.

— Така ми казаха и на мен. Движение.

По-слабият мъж с очилата, който държеше Едуард на мушка, чакаше Мускулестия да ме накара да се раздвижа. Когато тръгнах, Очилатко накара и Едуард да тръгне. Накараха ни да се движим един до друг, настоявайки да стоим заедно. Накараха ни да сме заедно, така че ако се наложеше да започнат да стрелят, да могат да ни убият и двамата с един откос. Истински професионасписъки. Надявах се Олаф и Бернардо да бяха толкова добри, колкото се предполагаше да са. Ако не бяха, значи бяхме затънали в сериозни неприятности.