Обсидианова пеперуда

Къщата беше една от онези новаторски архитектурни сгради, каквито хората с повече пари, отколкото вкус, винаги наемат някой да им построи. Изглеждаше така, сякаш някакъв гигант беше изтърсил бял бетон в свободна форма, слагайки прозорци и врати тук и там, като стафиди в овесени бисквити. Приятна изненада, но никога не са там, където очакваш да ги откриеш. Несъответстващите прозорци караха къщата да изглежда деформирана. Вратата беше встрани и кръгла, като зееща уста. Прозорците не само че бяха кръгли и несъответстващи, но и броят им изглеждаше не пасваше на плана на етажа, сякаш някои от тях гледаха към тухлени стени, където не беше възможно да има стаи.

Бели стъпала водеха до кръглата врата, като един от онези анимационни езици, които се развиват от усти и се изтъркалват по стълбите надолу. Стъпалата не бяха достатъчно широки, за да ходим един до друг, така че Едуард мина няколко стъпала напред. Никой от мъжете зад нас не започна да протестира, затова продължихме да се движим.

Беше минало толкова много време откакто за последно бях носила чантичка, вместо чанта за кръста, че я усещах странно на рамото си. Трябваше да я придържам с ръка, за да не се премята насам-натам. Бях я сложила на лявото си рамо, оставяйки дясната си ръка свободна по навик. Не че ми беше останало нещо за изтегляне, вадене или нещо друго. Но винаги е добре, силната ти ръка да е свободна, просто за всеки случай. Или поне така винаги са ми казвали Едуард и Долф.

Казаха ни да спрем на върха на верандата, в кръг от ярка жълта светлина. Спряхме. Те се преместиха по-напред от двете ни страни, но все още малко зад нас. Първоначално не разбирах какво правеха, докато не се отвори вратата и още един мъж насочи същия вид автомат към нас. Мускулестия и Очилатия се бяха преместили, така че да не попадат в обхвата на неговия автомат и в същото време и той да не е в обхвата на техните. Не е лесно да използваш три автомата на такова малко пространство, без да покосиш собствените си хора, но те с лекота го направиха да изглежда такова. Другият носеше допълнителен пълнител за автоматите в кобур на бедрата си, а този имаше два на кръста си.

Мъжът на вратата беше афроамериканец и висок, може би колкото Олаф, доста над метър и осемдесет. Освен това беше напълно плешив, точно както Олаф. Ако някога се срещнеха, щяха да изглеждат като черна и бяла версия на едно и също тяло.

— Какво ви забави толкова? — попита той, гласът му беше дълбок, отговаряше на тялото.

— Носеха доста железа — каза Мускулестия.

Новият се подсмихна към мен.

— От начина, по който те описваше Ръсел, очаквах да изглеждаш като Аманда. А ти си просто една дребна кучка.

— Аманда, амазонката, която дойде в къщата на Тед ли? — попитах.

Той кимна.

Свих рамене.

— Не бих вярвала много на нещата, които говори Ръсел.

— Каза, че си му счупила носа, сритала си го в топките и си му спукала главата с парче дърво.

— Всичко е вярно, с изключение на последното. Ако му бях счупила главата, щеше да е мъртъв.

— Какво чакаме, Саймън? — попита Мускулестия.

— Дюс има някакви проблеми с откриването на палката.

— Дюс би имал проблеми с откриването на главата си, ако не беше закрепена на раменете му — продължи Мускулестия.

— Това е истина, но все пак трябва да изчакаме. — Оглеждаше и двама ни, оръжието стоеше леко в големите му ръце. — За какво са ти слънчевите очила, кучко?

Не казах нищо за обръщението. Те държаха всички оръжия.

— Изглеждат готино — отговорих.

Той се засмя с топъл, тътнещ звук. Щеше да е приятен смях, ако не беше въоръжен.

— Ами ти, Тед— Чух че си лошо момче.

Едуард се трансформира в Тед, като магьосник, който беше решил, че все пак ще трябва да изнесе представление.

— Аз съм ловец на глави. Убивам чудовища.

Саймън погледна към него и нещо в начина, по който го направи говореше, че номерът на Тед не заблуждаваше.

— Ван Клийф разпозна снимката ти, Гробарю.

Гробарю?

Тед се усмихна и поклати глава.

— Не познавам никого, който се казва Ван Клийф.

Саймън просто погледна към Очилатия. Едуард имаше врме да обърне глава, така че пое удара с рамото си. Пристъпи, но не падна. Саймън отново погледна. Очилатия го удари в коляното и Едуард падна на коляно.

— Само момичето ни трябва функциониращо — каза Саймън. — Така че, ще те попитам само още един път: познаваш ли Ван Клийф?

Стоях, несигурна какво да направя. Лошите държаха прекалено много оръжия около нас и наш приориТед трябваше да е спасяването на децата. Така че, без героизми, докато те не бяха в безопасност. Ако ние загинехме, не бях сто процента сигурна, че Бернардо и Олаф биха рискували живота си, за да ги измъкнат оттук. Така че, просто стоях и гледах Едуард, коленичил на верандата, чакайки го да ми даде някакъв сигнал, какво се очакваше да направя.

Едуард вдигна поглед към Саймън.

— Да.

— Да какво, задник?

— Да, познавам Ван Клийф.

Саймън се усмихна широко, очевидно доволен от себе си.

— Момчета, това е Гробаря, човекът, който все още държи рекорда за най-много убийства, от всички, които Ван Клийф някога е тренирал.