Обсидианова пеперуда

Униформените излязоха и бяхме само Едуард, Рамирес, Ники и аз. Ники зяпаше Рамирес.

— Ти си добро ченге, Рамирес. Никога не съм чувал да говорят гадости за теб. Няма да— позволиш да ме нарани. Ти си добър човек. Няма да— позволиш да ме нарани. — Гласът му беше висок и френетичен, но всеки път щом го кажеше, звучеше все по-уверен в себе си, по-сигурен, че добротата на Рамирес ще го защити.

Вероятно бе прав за едно, Рамирес нямаше да ми позволи да го нараня, но бях склонна да се обзаложа, че Рамирес ще ме остави да го уплаша.

Протегнах се, сякаш щях да погаля лицето на Ники. Той се дръпна назад, извън обсег.

— Рамирес, мамка му, моля те, не— позволявай да ме докосне.

— Ще бъда ето там, ако ти трябвам, Анита — той отиде да седне на стола в края на стаята близо до Едуард.

Ники изкрещя след него:

— Рамирес, моля те, моля те!

Докоснах устата му с върховете на пръстите си и той замръзна под лекото докосване. Очите му се преместиха бавно, много бавно, докато не срещнаха моите.

— Шшшт — прошепнах аз и снижих лицето си срещу неговото, сякаш щях да целуна челото му.

Той отвори уста, пое си дъх и изкрещя. Хванах лицето му между ръцете си по начин, който видях Пинотл на прави, но знаех, че въпросът не беше в ръцете. Можех да го пресуша с целувка.

— Млъкни, Ники, млъкни!

Той започна да плаче.

— Моля те, о, Боже, моля те, недей.

— Така ли те умоляваха върколаците? — попитах — Молеха ли се, Ники? — притиснах ръцете си в лицето му, докато кожата се нагъна.

— Да — каза той, гласът му едва се процеди, защото държах лицето му здраво. Трябваше да се насиля да го пусна или щях да му оставя червени петна. Не можех да го бележа. Не можех да дам на Маркс причина да накаже Рамирес.

Облегнах ръцете си на решетката на леглото, към която беше закопчан. Той дръпна ръката си по дължината на веригата, но не започна да се бори. Гледаше ме така, както мишката гледа котките, когато знае, че няма измъкване. Наведох се към него. Беше съвсем обикновено движение, но приближи лицето ми към неговото, не достатъчно близо, за да го докосне, но достатъчно, че да погледне отблизо в очите ми.

— Виждаш ли, Ники, има по-лоши неща.

— Имаш нужда от мен, за да върна другите обратно. Довършиш ли ме, няма да мога да върна живота им.

— Разбери, Ники. Не ми трябваш вече. Знам как да ги върна и сама. — Наведох се, балансирайки на пръсти и ръцете ми на решетката, наклонявайки се, сякаш за да прошепна в ухото му. — Услугите ти вече не са нужни.

— Моля те — прошепна той.

Проговорих толкова близо до лицето му, че можех да усетя дъха си обратно от неговата кожа в топъл ритъм.

— Докторите ще потвърдят смъртта ти, Ники. Ще те погребат някъде в кутия и ще чуваш как всяка пълна лопата с пръст удря капака на ковчега. Ще лежиш в мрака и ще крещиш в главата си, но никой няма да те чува. Може би ще трябва да сложим в устата ти нефритено мънисто и да я зашием, за да те накараме да лежиш мирно.

От очите му се стекоха сълзи, но лицето му беше празно, като че ли не знаеше, че плаче.

— Кажи им къде е господарят ти, Ники, или кълна се ще направя нещо по-лошо от това да те убия. — Целунах го по челото много леко.

Той изскимтя.

Целунах връхчето на носа му, по начина, по който се целуват деца. Наведох се над устата му.

— Кажи им, Ники. — Сведох уста върху неговата, устните ни се докоснаха леко и той обърна главата си.

— Ще ви кажа. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

Отместих се от леглото и позволих на Рамирес да се приближи и да поеме нещата.

Иззвъня телефон и Едуард извади мобилен от задния си джоб. Той отвори вратата и излезе в коридора, за да приеме обаждането.

Гласът на Рамирес не беше доволен.

— Какво имаш предвид, че не можеш да ми кажеш как да стигна там? — беше отворил тефтера си, държащ химикала си и не записваше нищо.

Тръгнах обратно към леглото.

Ники вдигна ръцете си, сякаш за да ме отблъсне.

— Заклевам ти се, че мога да ви заведа до него, но не мога да ви дам насоки и да бъда сигурен, че ще го намерите. Не искам да ви изпратя навън в тъмното и да не го намерите. Ще обвините мен, а вината няма да е моя.

Рамирес ме погледна.

Кимнах. Беше твърде изплашен, за да излъже и беше твърде глупаво, за да е измислена история.

— Мога да ви заведа до него. Ако съм там, мога да ви заведа до него.

— Разбира се, ако си там, можеш да предупредиш господаря си — казах аз.

— Не бих го направил — но видях промяната в цвета на кожата му, ускоряването на дишането му, трепването на очите му.

— Лъжец — казах аз.

— Добре, но бих бил глупак да не опитам и да се измъкна. Ще ме убият, Анита. Защо да не се опитам да се измъкна?

Предполагам не можех да го виня за това.

— Обади се на Леонора Евънс. Тя е вещица. Извикай я да го пази, за да сме сигурни, че не може да се свърже с господаря си по никакъв друг начин, освен викайки.

— А викането? — Попита Рамирес.

— Запушете му устата, когато дойде време — отговорих аз.

— Вярваш на Леонора Евънс да направи това?

— Тя спаси живота ми, предполагам че— вярвам.

Рамирес кимна.

— Добре, ще я повикам. — Той погледна към въженцата на тракцията. — Докторите няма да искат да ходи, където и да е тази вечер.