Обсидианова пеперуда

Върху капака на ковчега беше издълбан приклекнал ягуар с огърлица от човешки черепи. На сцената се появи висшият жрец Пинотл. Беше облечен само в онова подобие на пола, маштлатл*, което оставяше краката и по-голямата част от бедрата му открити. Бях разпитала Далас за полата. Лицето му беше боядисано в черно с ивица бяло, която минаваше между очите и през носа. Дългата му черна коса беше оформена в отделни кичури, които на края бяха подвити. Носеше бяла корона, но ми отне секунда, преди да осъзная, че е направена от кости. Светлините на сцената проблясваха върху белите кости, карайки ги да блестят, а когато мърднеше глава, сякаш излъчваха белота. Над основния обръч бяха завързани кости от пръсти под формата на ветрило, напомнящи на перата, които бях видяла да носи първия път. Големите му златни обици бяха заменени с кости. Изглеждаше напълно различно в сравнение с предишния път, но въпреки това в момента, в който пристъпи на сцената, разбрах, че е той. Никой друг нямаше такова доминиращо излъчване.

Наведох се към Рамирес.

— Носиш ли кръст?

— Да, защо?

— Гласът му може да бъде непреодолим, ако нямаш малко помощ.

— Той е човек, нали?

— Той е нейният човешки слуга.

Рамирес обърна цялото си лице към мен и се оказахме прекалено близо. Трябваше да се отдръпна назад, за да не си ударим носовете.

— Какво?

Нима наистина не знаеше какво означаваше човешкият слуга за един вампир— Нямах време да му изнасям лекция по свръхествествено, а и така или иначе това не беше мястото. Слушаха ни прекалено много уши. Поклатих глава.

— Ще ти обясня по-късно.

Двама много ацтекско изглеждащи биячи се появиха на сцената и махнаха капака на ковчега. Преместиха го настрани и по начина, по който се влачеха, а мускулите на ръцете и гърбовете им се движеха, изглеждаше тежък. В ковчега имаше тяло, облечено с падащ на гънки плат. Не знаех със сигурност дали е тяло, но имаше формата на такова. Няма чак толкова много неща, които приличат на тяло.

Пинотл проговори.

— Тези от вас, които и преди са били с нас, знаят какво означава да принесеш жертва на боговете. Станахте част от това величие, поемайки жертвата в себе си. Но само най-смелите, най-добродетелните са подходящи за жертване. Има и такива, които не са подходящи да хранят боговете с живота си, но те също могат да служат.— Той свали плата с широко движение, карайки черната, украсена с пайети надиплена дреха да се разпростре като рибарска мрежа. Докато проблясващото облекло падаше на сцената, съдържанието на ковчега беше разкрито. Ахвания и писъци се разпростряха сред публиката като вълни в басейн.

В ковчега имаше тяло. Беше съсухрено и сбръчкано, сякаш е било погребано в пустиня и се е мумифицирало само. Без изкуствени консерванти. Прожекторът върху ковчега изглеждаше много ярък, много крещящ. Показваше всяка бръчка по изсушената кожа. Отсенките на скелета отдолу бяха болезнено ясни.

Бяхме само три реда назад— достатъчно близо, за да виждаме повече подробности, отколкото ми се искаше. Поне този път нямаше да разрязват никого. Тази вечер наистина не бях в настроение да гледам в нечий гръден кош. Отлеждах тълпата и се опитвах да видя дали тя идва или бяхме на път да бъдем обградени от ягуарлаци.

Обърнах се и погледнах. Очите на мъртвата мумия бяха широко отворени. Погледнах Едуард. Той отговори на въпроса ми, без да се налага да го задавам.

— Очите му просто се отвориха. Никой не го е докосвал.

Взирах се в скелета, впримчен под пергаментовата кожа. Очите бяха пълни с нещо сухо и кафяво. В тях нямаше живот, но бяха отворени. Устата започна бавно да се отваря, сякаш имаше схващане. Докато се отваряше, от нея излезе звук— въздишка, която прерасна в писък. Писък, който проехтя през помещението, завибрира в тавана, в стените и вътре в главата ми.

— Това е номер, нали?— попита Рамирес.

Поклатих глава. Не беше номер. Мили Боже, не беше номер. Погледнах към Едуард и той само поклати главата си. Той също не беше виждал точно това изпълнение.

Писъкът замря и настана толкова наситена тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе. Мисля, че всички бяха стаили дъх и се напрягаха да чуят. Не знаех какво се опитват да чуят, но и аз го правех. Предполагам, че се опитвах да чуя дали диша. Изучавах тези кокалести гърди, но те не се вдигаха или спускаха. Нещото не се движеше. Изрекох безмълвна благодарствена молитва.

— Енергията на този отиде да нахрани нашата тъмна богиня, но тя е милостива. Това, което е взето, ще бъде върнато обратно. Това е Микапетлакали- кутията на смъртта. Аз съм Некстипиуа. Според легендата аз съм бил съпругът на Микапетлакали и все още съм женен за смъртта. Тя тече чрез вените ми. Кръвта ми има вкус на смърт. Само кръвта на посветен на смъртта, ще освободи този от мъчението.