Обсидианова пеперуда

— Дона ме заведе на две такива. Това е нововъведение, празненство, на което присъстват двойки*.

/*на такива празненства обикновено се канят само жени/

Погледнах го с широко разтоврени очи.

— Ти, на празненство за раждане на бебе за двойки, Едуард.

— Ти, в нещо с цвета на детски захарен памук или кукленски дрешки. — Той поклати глава. — Анита, ти си една от най-малко розовите жени, които някога съм срещал.

— Когато бях малко момиченце, можех да дам част от тялото си за розово легло с балдахин, а тапетите с балерини щяха да са идеални.

Той ме погледна с широки, изненадани очи.

— Ти, в розово легло с балдахин и тапети с балерини — той поклати глава — Само опита да си те представя в такава стая ми докарва главоболие.

Погледнах нещата нахвърляни по леглото.

— Някога бях розова, Едуард.

— Повечето от нас започват меки — каза той — Но не можеш да останеш такъв, не и ако искаш да оцелееш.

— Трябва да има някакво място, където не бих отишла, нещо, което не бих направила, линия, която не бих пресякла, Едуард.

— Защо? — тази единствена дума съдържаше повече любопитство, отколкото той обикновено си позволяваше.

— Защото, ако нямам никакви линии, граници, тогава какъв човек ме прави това? — попитах.

Той поклати глава, нахлупвайки каубойската шапка по-ниско на главата си.

— Преживяваш криза на съвестта.

— Да, предполагам, че е така — кимнах.

— Не омекавай, Анита, не и за моя сметка. Имам нужда да свършиш това, което вършиш най-добре, а това, което вършиш най-добре не е нежно или меко, или мило. Това, което правиш най-добре, е това, което аз правя най-добре.

— И какво е това— Какво е това, което правим най-добре? — попитах и знаех, че гневът се е промъкнал в гласа ми. Ядосвах се на Едуард.

— Правим, каквото трябва, когато трябва, за да си свършим работата.

— В живота трябва да има и нещо друго, освен абсолютна практичност, Едуард.

— Ако това ще те накара да се почувстваш добре, имаме различни мотиви. Аз правя това, което правя, защото ми харесва. Това не е просто работа. Това съм аз. Ти си вършиш работата, за да спасяваш животи, за да поддържаш щетите до минимум. — погледан ме с очи, толкова празни и бездънни, колкото и на всеки вампир. — Но и ти я обичаш, Анита. Обичаш я, и това те притеснява.

— Насилието е един от първите три начина, по който реагирам, Едуард. Може би дори първия.

— И това те е запазило жива.

— На каква цена?

Той поклати глава и изведнъж чернотата беше заменена с гняв. Внезапно се втурна напред. Мернах ръката му да се мушка под ризата и вече се претъркалях от леглото с браунинга в ръка. Вкарах патрон в цевта, в момента, в който падах с гръб към пода, с пистолет, насочен нагоре и очи, търсещи за движение.

Той беше изчезнал.

Сърцето ми тътнеше толкова шумно, че едва можех да чувам, а аз се нарягах да чувам. Движение, нещо. Той трябваше да е на леглото. Това беше единственото място, където можеше да е отишъл. От моето място не можех да видя нищо върху леглото, само ъгъла на матрака и увисналия чаршаф.

Доколкото познавах Едуард, амунициите в браунинга вероятно бяха от неговите домашно направени патрони, което означава, че щяха да премнинат през матрака и през каквото и да лежеше върху него. Почувствах как последният ми дъх напуска тялото и се прицелих в дъното на матрака. Първият изстрел или щеше да го уцели, или да го накара да се премести и така да получа по-ясна представа къде е.

— Не стреляй, Анита.

Гласът му ме накара да преместя дулото една идея по-надясно. Щеше да мине през тялото му, защото той се беше свил горе, а не лежеше по дължина. Знаех това и без да го виждам.

— Това беше тест, Анита. Ако исках да се изправя срещу теб, щях първо да те предупредя, знаеш това.

Наистина го знаех, но … Чух леглото да скърца.

— Не мърдай, Едуард. Никак.

— Мислиш си, че можеш просто да решиш и да изключиш всичко това. Но не можеш. Духът е извън бутилката, за теб, Анита, както е и за мен. Не можеш да се ликвидираш сама. Помисли за цялото напрежение, цялата болка, през която си минала, за да станеш такава, каквато си. Наистина ли искаш да захвърлиш всичко това настрани?

Лежах по гръб, държейки насочения пистолет с две ръце. Там, където робата ми се беше разтворила, подът беше студен,

— Не — казах най-накрая.

— Ако сърцето ти започне да кърви за всички лоши неща, които правиш, няма да е последното нещо, което ще прокърви.

— Наистина ми направи тест. Ти, кучи сине.

— Мога ли вече да мърдам?

Махнах пръст от спусъка и седнах на пода.

— Да, можеш да мърдаш.

Той бавно се изправи от другата страна на леглото, докато аз ставах от тази.

— Видя ли колко бързо се спусна за пистолета— Знаеше къде е, махна предпазителя и вкара куршум в цевта, търсеше прикритие и се опитваше да се прицелиш в мен. — Отново същата гордост, като учител с любим студент.

Погледнах към него.

— Повече не прави нищо подобно, Едуард.

— Заплаха? — попита той.

Поклатих глава.

— Не заплаха, просто истинкт. Стигнах прекалено близо до момента, в който щях да вкарам куршум през леглото в теб.

— И докато го правеше съвестта ти не те тормозеше. Не си мислеше: „Това е Едуард. На път съм да застрелям приятел.”