Обсидианова пеперуда

Той напътстваше ръката ми, точно над неговата, а клепачите пърхаха под моето докосване. Подскачах всеки път, когато един от тях мигнеше, но клепачите движещи се срещу кожата ми като линия на пеперудени целувки не беше толкова страшно. Чуствах клепачите пълни, като че ли имаше око зад тях, но там нямаше. Бях видяла това.

— Какво има в тях? — Попитах.

— Всичко-, каза той. Което нищо не ми казваше. — Разгледай ги, Анита-. Той натисна един от пръстите ми към края на едно око. Тогава ме насърчи да поставя пръст в окото.

Пъхнах пръст в това привидно празно око и там имаше съпротива, като натискане срещу нещо тънко и месесто, след това пръста ми премина и аз можех да усетя какво имаше вътре. Топлина, топлина, която обля ръката ми, нагоре към рамото ми и се разпространи като одеяло върху тялото ми. Почуствах се сигурно, топло. Гледах към него и се чудех защо не съм го виждала и преди— Той беше толкова красив, толкова мил, толкова … Пръстът ми беше студен, толкова студен, че болеше. Имах тази остра болка, която можете да получите точно преди да загубите всякакво усещане в крайниците, измръзването се настанява и се разлива над тялото, попадаш в последния лек сън, никога да не се събудиш.

Аз дръпнах ръката си назад и примигнах събудена, с издихание.

— Какво не е наред? — попита той, наведе се над мен, докосвайки лицето ми.

Аз дръпнах от него, притискайки ръка срещу гърдите си, гледайки към него, страхувайки се.

— Ти си студен отвътре.-

Той отстъпи крачка назад от мен иизненада се показа на лицето му.

— Трябва да се чувстваш сигурно, топло. — Той се наведе над мен, опитвайки се да ме накара да погледна в синьо-зелените му очи.

Аз поклатих глава. Чувствата се завръщаха в пръста ми с невероятна бързина, по начина, по който кръвообращението се връща след измръзване. Пулсиращата болка ми помогна да мисля, помогна ми да избегна погледа му.

— Аз не съм в безопасност-, казах аз,

 — и аз не съм много топла.-

Погледнах далеч от него, което постави погледа ми срещу облечените с кожа мъже Но дори това беше по-добре от глдането на „Богът”. Докосването на Ицпапалотл беше помогнало, но имаше своите ограничения. Ако паднех в очите му, където и да са, те ще ме убият и аз можех да отида с желание, нетърпелива в тази последна тъмнина.

— Правиш това трудно, Анита-.

Продължих да гледам в далечната стена.

— Съжалявам, че ти съсипвам вечерта.-

Той погали извивката на лицето ми. Аз не трепнах, като че ли ме заболя. Мислех, че се опитвам да забавя смъртта си. Сега разбрах, че се опитвах да забавя, попадането в неговата магия. Те ще ме убият след това, но аз ще си отида преди ножа да падне. Дали Паулина си е отишла така, доброволно, нетърпелива да се хареса на „Бога”— Надявах се да е така, заради нея. За мен, не съм толкова сигурна.

— Искам да вярваш, че смъртта ти ще бъде за една голяма цел.-

— Съжалявам, днес не ми минават такива неща.-

Можех почти да почувствам недоумението му като игра на енергия по кожата ми. Бях чувствала гняв, похот, страх, танцуващи по кожата ми от вампири и превръщачи, но никога не бях чувствала недоумение. Не бях чувствала емоциите му, преди да докосна проклетите очи. Изсмукваше ме парче по парче.

Той хвана ръката ми.

— Не. — Аз го казах през зъби. Той би могъл да счупи пръстите ми този път,

но нямаше просто да си отворя ръката и да го докосна отново. Не може просто да му сътруднича, дори и да спечеля време. Трябваше да започна да се боря с него сега или няма да остане нищо от мен. Срещала съм вампири, които са завъртали съзнанието ми преди, но никога не бях срещала нещо като него. Веднъж след като той има много добър контрол над ума ми, аз не бях сто процента сигурена, че ще се върна. Има много начини да умреш. Да бъдеш убит само един от по-очевидните такива. Ако той завърти съзнанието ми и не остане нищо от това, което бях, тогава съм мъртва или бих искала да съм.

Сгънах ръката си, прегръщайки я до гърдите си, напрягайки мускулите си да я държат там. Той вдигна китката и цялата ми горната част на тялото с него, но аз държах ръката си, пръстите затворени в юмрук.

— Не ме карай да те нараня, Анита-.

— Аз не те карам да правиш нищо. Каквото и да правите, това е ваш избор, не мой. -

Той ме положи назад, нежно.

— Мога да смажа ръката ти. — Това звучеше като заплаха, но гласът му беше все още нежен.

— Няма да те докосна отново, не така, не доброволно.-

— Но сложи ръка на гърдите ми, над моето сърце. Това не е трудно, Анита — .

— Не.-

— Ти си много упорита жена.-

— Не си първият, който го казва-, казах аз.

— Няма да те насилвам.-

Мъжът с одраната кожа се премести напред, докато беше точно срещу камъка, отразявайки своя „бог”. Той извади обсидианов нож и се наведе над мен. Аз се напрегнах, но не казах нищо. Не можех да го докосна отново и да обещая, че ще изляза от другата страна. Ако щях да умра така или иначе, ще умра цяла, а не е обладана от някакъв кандидат-бог.