Обсидианова пеперуда

Това беше Кецалкоатъл Дракунус Гигантикус или поне това беше последната латинска класификация за която знаех. Понякога са класифицирани като подвид на драконите, понякога като подвид на гаргойлите, а понякога са имали собствена група само за себе си. Независимо от класификацията, Гигантикус е най-големият и се предполага, че е изчезнал. Испанците бяха убили много от тях, за да обезкуражат местните жители, за които те са били свещени и защото това е европейския начин да се направи. Видиш ли дракон, убий го. Не е била сложна философия.

Бях виждала само черно-бели снимки, както и един пълен в Чикагския полеви музей. Снимките не бяха много близо истината, а пълненият, може би беше лоша работа на препаратора.

Той се плъзна в стаята с блестящо завъртане на цветове и мускули. Беше буквално едно от най-красивите неща, които бях виждала. Също така най-вероятно то беше това, което изкормваше хората. То отвори небесносинята си муцуната и се прозя,показвайки редове от подобни на триони зъби. Звукът от дращенето на ноктоте му по каменният под, беше като от куче от кошмар.

Съпругът на Червената жена сложи испанският си шлем на камъка до краката ми и отиде да поздрави създанието. То сведе глава, за да го погалят, точно като куче.

Той го погали точно над окото и то издаде слаб, гърлен звук и притвори очите си. То мъркаше.

Той го изпрати с едно игриво подбутване срещу мускулестото му рамото. Гледах как изчезваше в тунела, сякаш не беше реално.

— Аз мислех, че са изчезнали. -

— Моят любимец помогна да дойдем до това място, тогава той заспа магически сън, чакайки ме да се събудя. -

— Не знаех, че Кецалкоатъл изпадат в хибернация.-

Той погледна към мен отново и застана до главата ми.

— Знам какво означава вашата дума хибернация, но това беше магически сън, направен от последният ми воин — жрец. Жрецът се пожертва, поставяйки всички нас в омагьосан сън, знаейки, че няма кой да му помогне и че той ще умре сам на това чуждо място много преди аз да се събудя. -

Омагьосан сън. Звучеше като Спящата красавица

. -Това е истинска лоялност, да пожертваш себе си за по добро нещо. -

— Толкова се радвам, че си съгласна. Това ще направи това, което трябва да се случи много по-лесно. — Не харесах как звучи това. Може би ласкателството не е начина да го направя. Ще опитам нещо по-нормално за мен, сарказъм и ще видим дали това ще ни отдалечи от темата за предстоящата ми гибел.

— Аз не ви дължа лоялност. Аз не съм един от вашите последователи. -

— Само защото не разбираш-, каза той и тези усмихнати очи гледаха към мен с поглед на почти съвършен мир.

— Това е, което Джим Джоунс каза точно преди да даде на всеки един от Kool-Aid-.

— Аз не знам това име, Джим Джоунс-. После обърна главата си на една страна, това ми напомни за Ицпапалотл когато слушаше гласове, които не можах да чуя.

Сега разбрах, че това може да бъде начин за достъп до спомените на други хора.

— О, сега знам кой е той. — Той погледна надолу към мен с тези спокойни, блаженни очи. — Но аз не съм луд. Аз съм бог.-

Той се разсейваше, като че ли имаше значение за него, да повярвам, че е бог. Ако трябваше да ме убеди, че е божество, преди да ме убие, тогава съм безопасност. Може да ме убие, но никога няма да ме убеди, че е бог.

Той се намръщи.

— Ти не ми вярваш. — Звучеше отново изненадан. И разбрах, че въпреки всичките си сили, изглеждаше млад. Възрастта бушуваща през очите на ръцете му, сякаш можех да видя началото на създаването, но той самият, изглеждаше млад. Или може би той просто не е беше свикнал с хора, които не падат да го боготворят. Ако това е всичко, което си знаел през цялото си съществуване, а след това срещне някой който не го боготвори, може да бъде шокиращо.

— Аз съм бог —  повтори той и гласът му имате този снизходителен тон отново.

— Както кажеш. — Но се уверих, че съмнението се усещаше в гласа ми.

Намръщеният му вид се задълбочи ими напомняше на нацупено дете. Разглезено, нацупено дете.

— Трябва да вярваш, че съм бог. Аз съм Мъжа на Червената жена на. Аз съм тялото, което ще отмъсти на тези, които унищожиха моя народ. -

— Искаш да кажеш испанските конквистадори?-

— Да, — каза той.

— Няма много конквистадори в Ню Мексико-, казах аз.

— Тяхната кръв все пак ще тече във вените на децата, на децата на техните деца.-

— Не се обиждай, но не си получил тези тюркоазено сини очи от някой местен. -

Той се намръщи отново ималки линии се образуваха между очите му. Ако той продължи да говори с мен, щеше да получи мимически бръчки.

— Аз съм бог, създаден от сълзите на моите хора. Аз съм силата, която е останала от ацтеките и аз съм плътта на испанската магия. Ние ще използваме тяхната сила да ги унищожим. -

— Не е ли малко късно да ги унищожите— Петстотин години закъснение.-

— Боговете не отчитат времето като хората.-

Вярвах, че той вярваше в това, което казваше, но мислех също, че той не мислеше разумно. Той щеше да е сритал задниците на испансите преди петстотин години, ако беше в състояние да го направи.

Може би това се показа на лицето ми, защото той каза.