Обсидианова пеперуда

Той протегна ръка да докосне лицето ми и аз се дръпнах рязко от него. Това движение като че ли счупи контрола му над мен. Аз можех да се движа. Аз можех да дишам. Можех да мисля. Била съм в приемащия край на достатъчно магическа заблуда, за да знам, когато я почувствам. Или си бог, или не си. Той не беше. И това не беше заради моя монотеизъм. Бях усещала магията на чудовища и свръхестествени същества от всякакъв вид иможех да позная едно, когато го видех. Силата не те прави божество. Не знам точно какво, но силата не го прави. Някаква искра на божественост липсваше на това съшество, което гледаше надолу към мен. Ако той беше просто друго чудовище, може би можехме да се споразумеем.

— Кой си ти? — И бях щастлива, че гласът ми е беше уверен, нормален.

— Аз съм Мъжът на Червената жена. — Той погледна надолу към мен с очи, така търпеливи, така мили. Мислиш си, че ангелите трябва да имат такива очи.

— Червената жена е ацтекска дума за кръв. Какво означава това, че ти си съпруг на кръвта?

— Аз съм тялото, а тя е животът. — Той го каза, като че това отговоряше на моя въпрос. Не отговаряше!.

Нещо мокро и мазно докосна ръката ми. Аз дръпнах назад, но веригата не ме остави да стигна далеч. Дължината на съживените черва следваха ръката ми, овивайки се като някой обсебен червей. Преглътнах един писък, но не можех да удържа пулса си от забързване.

Той ми се присмя.

Това беше един много обикновен смях за кандидат-бог, но беше снизходителен и може би така се смеят кандидат-боговете. Но това беше особено мъжко снизхождение, отдавна излезло от мода. Смехът казваше: „Глупаво малко момиченце, не знаеш ли, че съм голям силен мъж и ти не знаеш нищо, а аз знам всичко?” Или може би аз бях прекалено чувствителна.

— Защо червата? — Попитах.

Усмивката избледна по краищата. Неговото красиво лице изглеждаше озадачено.

— Подиграваш ли се с мен? — Червата падаха далеч от ръката ми като среща която съм отхвърлила. Съгласна съм с това.

— Не, просто се чудех защо черва. Можете очевидно да възкресите всеки орган. Можете да запазите откъснати части от разлагане, като кожите които хората ти носят. От всичко от което можете да избирате, защо червата, а не нещо друго? — Хората обичат да говорят за себе си. С колкото по-голямо его са, толкова повече им харесва. Надявах се, че Мъжът наЧервената жена е същият като всички останали, поне в това нещо.

— Аз нося корените на техните тела, така че всички, които ме видят, да знаят, че врагове ми са празни черупки и имам всичко, което е било тяхно. Задай глупав въпрос.

— Защо, езици?

— Така няма да повярват на лъжите на враговете ми.-

— Клепачите?

— Ще отворя очите на моите врагове, така че те да не могат никога вече да ги затворят за истината.

Той отговаряше на въпросите толкова добре, че аз реших да опитам с повече въпроси.

— Как одрахте кожата на хората, без да използвате някакъв вид инструменти?

— Тлалоци, моят жрец, повика кожата от телата им.

— Как? — Попитах.

— Моята сила-, каза той.

— Нямаш ли предвид силата на Тлалоци?

Той се намръщи отново.

— Всичката му сила произтича от мен.

— Разбира се-, казах аз.

— Аз съм негов господар. Той дължи всичко на мен.-

— Звучи сякаш ти си му длъжник.-

— Вие не знаете какво говорите. — Той започваше да се ядосва. Вероятно това не е, което исках. Опитах с един по-любезен въпрос.

— Защо взехте гърдите и пенисите?-

— Да нахраним моят любимец. — Той не направи нищо, но изведнъж почувствах въздуха в пещерата да се движи и това беше като че сенките се отдръпнаха като завеса и разкриха тунел на около тридесет метра в подножието на мястото където лежах. Нещо изпълзяла от този тунел. Първото впечатление беше от блестящи преливащи се цветове на зелено. Люспите променяха цвета си на всеки отблясък на светлината. Първо зелено, след това синьо, след това синьо и зелено наведнъж, тогава перлено бял блясък, заради което помислих, че сигурно си въобразявам, докато то не обърна главата си и показа бял корем. Зелените люспи отиде ставаха по-сини, докато цвета се преместваше нагоре към главата, докато муцуната беше с ясен, чист син цвят като на небето. Имаше ресни от деликатни пера в цветовете на дъгата около лицето. То се обърна и се загледа към мен, развяваше перата около люспестата си глава, с такава парадност на която и паун би завидил. Очите му бяха кръгли и големи, като заемаха по-голямата част от лицето му, като очи на хищна птица. Чифт от тънки крила бяха сгънати на гърба, с цветовете на дъгата по ръбовете, но аз знаех, без да виждам, че долната страна на крилата ще бъде бяла. То се избута напред на четири крака. Броейки крилата, това беше животно с шест крайника.