Обсидианова пеперуда

Усещах писалката все още в джоба си със скрития нож. Бях въоръжена, ако можех да освободя ръцете си и, ако стоманата може да го нарани. Разбира се, имаше четиримата помощници и Тлалоци, и малка армия от одраните. Така че, дори ако богът може да умре, ще трябва да направя нещо за всички останали. Те вероятно ще бъдат ядосани, ако убия техния бог. Аз просто не бях сигурна как да се измъкна от това.

Ако Рамирез не пристигне с кавалерия, бях в дълбоки лайна. Едуард не беше там да ме търси този път. За първи път, откакто дойдох, се чудех дали Едуард беше жив. Моля те, Господи, нека да е жив. Но жив или не, Едуард беше вън от играта за тази вечер. Признах си, че имах нужда от помощ този път единствената надежда, на която можех да разчитам, беше Рамирес и полицията. Той закъсня в болницата. Ако закъснееше тази вечер, аз вероятно нямаше да съм наоколо, да се оплаквам.

Тлалоци махна на своя бог да го последва малко по- далеч от мен. Мисля, че щепнеха неща, които неискаха аз да зная. Защо имаше значение дали ще ги чуя, или не— За какво може да си говорят, което имаше нужда да се скрие от мен— Те весело ми казаха, че ще ме убият. Не беше като да се опитват да защитят чувствата си. Така че, какво ставаше?

Съпругът на Червената жена свали огърлицата от езици и я подаде на жреца. Той свали и стоманения нагръдник и един мъжете в кожи дойде и го взе от него, коленичейки пред него. Той свали полата от черва, друг човек с кожа побърза напред да го вземе. „Богът” никога не помоли да му помогне, просто приемаше, че някой ще бъде там, за да помогне. Той беше почти перфекно арогантен, но неговото его беше крехко. Арогантност, която никога не е била тествана във външния свят. Той беше като от тези приказни принцеси, които са били отгледани в кула от слонова кост само с хора, които са им казвали колко са красиви, умни, добри, докато не дойде вещицата и не я прокълне. Може би може аз да бъда вещицата, въпреки че не знаех проклятие, дори ако ме ухапе по задника. Може би мога да бъда принца, който идва и го отнема. В този момент не бях придирчива.

„Богът” беше облечен с максилат, като всички в Осбидианова Пеперуда. Но този беше черен с тежък пояс от златнаи нишки провесени в предната част. Носеше черни сандали, украсени с тюркоаз, които странно не бях забелязала, когато носеше всички отрязани части от тяло. Странно е как не се концентрираш върху малките детайли, когато те е страх.

Той тръгна към мен, показваше увереност с всяка стъпка. Максилатът остави долната част на тялото открито от талията до сандалите. Имаше хубаво бедро.

— Така по добре ли е? — попита той, гласът му лек, почти дразнещ, очите му си върнаха обратно това спокойно задоволство, сякаш нещата винаги стават по неговия начин и той не виждаше защо сега трябва да е различно. Ицпапалотл е арогантна, но не спокойна.

— Много по-добре- казах аз. Мислех, да отбележа колко много ми хареса да видя почти гол мъж, но не исках да бъде с много сексуален тон освен ако не ми свършат другите възможности.

Той дойде до мен отново. Клепачите все още върху ръцете му, мигащи към мен като светулки, случайни и чужди.

— Това е голям напредък-, казах аз. — Не можеш да направиш нищо за очите по ръцете си, нали—Той се намръщи отново.

— Те са част от мен.

— Виждам-, казах аз.

— Но те не са нещо, от което да те е страх.

— Щом казваш.

— Искам да ме познаваш, Анита-. Това е първият път, когато използва името ми. Не мислех, че го знаеше, до този момент. Разбира се, Паулина знаеше коя съм. Мъжът на Червената жена достига до дясната ми китка и махна малкото парче метал, което държеше белезниците затворени.

Мъжът в одраната кожа, който все още стоеше от другата страна на камъка направи крачка напред, с ръка върху ножа на колана си. Замръзнах, не бях сигурна дали наистина ще ми бъде разрешено да освободя ръката си.

„Богът” вдигна ръката ми без вериги и постави устните си на обратната страна на ръката ми.

— Докосни ги. Виж, че те не са нищо от което да се страхуваш. — Отне ми секунда да разбера, че — те- означаваше, очите на ръцете му. Бях облекчена да разбера, че той нямаше впредвид нищо под кръста и толкова не щастлива, че той имаше предвид всички тези очи. Не исках да ги докосвам. Не исках да имам нищо общо с нещо, което е било издълбано от мъртво тяло, особено докато човек е бил жив.

Той държеше китката ми и се опитваше да я сложи да ръката му, но аз държах стегнат юмрук.

— Докосни ги, Анита, леко. Те няма да те наранят. — Той започна да отваря пръстите ми и не можех да се боря с него. Бих могла да се съпротивлявам повече, може би да го накарам да счупи пръст или два, за да ме убеди, но в крайна сметка щях да загубя тази борба, така че просто му позволих да разтвори ръката ми. Не исках нищо счупено, ако можех да го избегна.