Обсидианова пеперуда

Изведнъж осъзнах собственото си сърцебиене. В момента, в който забелязах собственото си сърцебиене, сърцето на Паулина наруши ритъма си, след което започна да бие заедно с мойто. И в момента, в който ритмите бяха еднакви, можех да чуя втори сърдечен ритъм. Освен че сърцето на Паулина, нямаше никаква кръв да изпомпва, нямаше гръден кош да го поеме. Трябваше да е блед звук в сравнение с истинското, но това бяха силно пулсиращи удари. Като че ли звука достига през жилетка, през кожата, ребрата ми и пробива сърцето ми. Болката беше рязка и незабавна, спя ми въздуха, гръбнака ми се изви.

— Дръжте я — човекът крещеше.

Мъжете, които стояха до олтара се затичаха към мен, силни ръце натискаха краката ми, приковаваха раменете ми. Гръбначният ми стълб се опита да се извива от болката и третати чифт от ръцете притисна бедрата ми, трима от тях ме приковаваха към камъка, принуждавайки ме да яздя болката, а не да се боря.

Сърцето на Паулина биеше по-бързо и по-бързо, забързваше се, забързваше се, към някаква върховна. Сърцето ми гръмна срещу ребрата ми, сякаш се опитваше да разкъса таканта. Сякаш беше юмрук, удрящ отвътре на гърдите ми, опитвайки се да си пробие път навън. Не можех да дишам, все едно че сега гърдите ми бяха хванати в бързо състезание и нямаше време за нищо друго. Болката беше в центъра на гърдите ми, но се разпространяваше надолу по ръцете и краката ми, пълнеше главата ми, докато си помислих, че може да не е сърцето ми, което ще избухне. Може да е на върха на главата ми.

Можех да почувствам двете сърца като любовници, разделени от една стена, разкъсвайки я между тях, докато могат да се докоснат. Имаше момент, когато чувствах че се докосват, усетих с дебелите мокри страни на двата органа да се плъзват един в друг. Може би беше от болката. Тогава сърцето спря като човек, уловен в крачка и сърцето ми спря с него. За един бездъхан момент сърцето ми седеше в тялото ми и не правеше нищо, сякаш чакаше. След това даде един удар, после още един, и поех въздух в дробовете ми неистово бързо и веднага след като имах въздух, изкрещях. След това лежах там, все още слушах как сърцето ми бие, чувство на болка започна да избледнява като паметта от кошмар. Минути по-късно, болката изчезна.

Тялото ми дори не ме болеше. Всъщност, се почувствах пълна с енергия.

Сърцето на гърдите ми беше сбръчкано в сиво, използвано парче месо. Не можеше да го разпознаеш като сърце, просто суха топката по-малка от дланта ми. Мигнах  и видях лицето на човека, който държеше раменете ми. Сигурена съм, че той гледаше надолу към мен за известно време, но не го бях видяла или не са разбрах това, което виждах.

Той носеше маска на лицето. Само устните му, очите и ушите се показваха през тънкото покривало. Шията му беше открита, след това една дрипа от същия материал на маската го покри. Мисля, че част от мен знаеше какво виждах, преди останалата част от мен да го приеме. Това не стана, докато не обърнах главата си, доколкото можех на една страна и видях ръцете, тогава разбрах какво носеше. Празни ръце бяха вързани към китките му като израстъци, плътски дантела. Беше човешката кожа. Най-накрая разбрах, какво се е случило с кожата, която одраните хора бяха загубили.

Очите, които гледаха от това ужасно нещо бяха кафяви и много човешки.

Погледнах надолу по тялото си и установих, че другите двама мъже, които държаха краката ми носеха същото нещо, но кожата не беше същия цвят. Една тъмна, две светли. Гърдите бяха зашити с дебел кабел там където е трябвало да бъдат гърди те и зърната, така че нямах представа дали кожата е на мъж или жена.

Първият мъж, когото бях видяла пристъпи напред.

— Как се чувстваш? — английският му беше със силен акцент, но ясен.

Погледнах го за секунда. Сигурно се шегуваше.

— Как трябва да се чувствам— Току-що се събудих в пещера, където вие извършихте човешко жертвоприношение. — погледнах към мъжете, които все още ме държаха. — Държат ме мъже облечени с одрани човешки костюми. Как, по дяволите, трябва да се чувствам?

— Аз питах само за телесното ви здраве. Нищо повече-, каза той.

Започнах да казвам нещо друго саркастично, но се спрях и се замислих за неговия въпрос. Как се чувствам— Всъщност, аз се чувствах добре. Спомних си този прилив на енергия и благополучие, който се беше разпространил върху мен, когато магията свърши. Беше все още там. Аз се чувствах по-добре, отколкото се бях чуствала с дни. Ако не беше необходима човешка жертва, това щеше да е велико медицинско лечение.

— Чувствам се добре.

— Без болка в главата?

— Не.

— Добре-, каза той. Той направи движение, а момчета в кожи се отдалечиха от мен.

Те се върнаха срещу стената до четвъртия човек, който не беше необходим, за да ме държат. Те стояха като добри войници, чакащи за техните следващи заповеди.

Обърнах се назад да погледна към другия мъж. Всички в стаята изглеждаха страшно, но поне той не беше облечен в нечия друга кожа.

— Какво направи с мен?

— Спасихме живота ти. Създанието на нашия господар беше запален. Имаше кръвоизлив в главата ти. Имахме нужда от теб жива. -

Мислех за това.