Обсидианова пеперуда

— Бернардо има само една добра ръка. Той има нужда от нея за да стреля.

Олаф затвори устата си в тънка линия, но предаде Едуард на мен. Рамото на Едуард мина около раменете ми. Сложих лявата си ръка около кръста му. Опитахме няколко крачки и това работеше добре.

Олаф поведе. Аз бях следваща с Едуард, а след това Питър, който носеше Бека увита около тялото си като тъжна малка маймунка. Бернардо беше отзад. Олаф погледна телата на мъртвите мъже, докато минаваше. Той проговори, без да поглежда назад към мен.

— Ти ли направи това?

— Да. — Обикновено бих излязла с нещо саркастично като, “да виждате някой друг— “, но бях твърде притеснена за Едуард, за да си губят силите. Пот се беше появил по лицето му, сякаш му отнемаше много усилия, за да продължи да върви. Проблемът беше, че ако го носехме както носят пожарникарите това щеше да създаде проблеми с кола, а ако някой от нас можеше да го носи само в ръцете си, това беше Олаф, но това щеше да означава, че няма да може да стреля. Имахме нужда от пистолета.

— Добре ли си, Едуард? — Попитах.

Той преглътна, преди да каже:

— Добре съм.

Не му повярвах, но не попитах отново. Това вероятно е толкова добре, колкото щеше да бъде за известно време.

Едуард се опита да се обърне и да каже нещо на децата, но го болеше и аз трябваше да се обърна за него, обръщайки двамани назад.

— Покрий очите на Бека, Питър.

Питър сложи лицето на Бека срещу рамото си и държеше ръката си върху задната част на главата и. Той нямаше пистолет в ръцете. Чудех се къде беше, но не достатъчно, за да попитам.

Обърнах обратно Едуард и започнахме да се изкачваме по стълбите отново. Олаф беше почти на следващия завой по стълбите, когато се спря. Той гледаше надолу към стъпалата. Замръзнах и казах:

— Никой да не се движи.

— Капан ли е? — Едуард попита.

— Не, — каза Олаф.

След това видях, тънки струйки кръв плъзгащи се надолу по стълбите към нас. Виеше се като змия около крака на Олаф и капеше по пътя си към Едуард и мен.

Петър не беше толкова далеч зад нас. Той попита:

— Какво е това?

— Кръв. — каза Олаф.

— Моля те, кажи ми, че това е ваша работа, Олаф. — казах аз.

— Не. — каза той.

Гледах кръвта да се стича около моите найкове и знаех, че нашите проблеми току  що станаха по-лоши.

61

Наведох Едуард до стената. Искаше ме свободна да стрелям, ако Олаф ми кажеше. Олаф отиде да разузнае напред и да види какъв беше проблема. Той изчезна зад този ъгъл и аз се притиснах до стената и отправих кратък поглед напред. Стълбите свършваха точно отпред. Електрическото осветление показваше една пещера, мисля. Светлините блестяха от кръв и тела.

Олаф огледа и дойде до нас отново.

— Мога да видя изхода.

— Какви са тези тела?

— Мъжете на Райкър.

— Какво ги е убило?

— Мисля, че това е нашият убийствен звяр. Но няма друг изход. Другите изходи бяха блокирани от експлозията. Ние трябва да вървим по този път.

Реших, че ако убийствения звяр беше там и ни чакаше, Олаф би бил по-развълнуван. Затова се върнах при Едуард. Кожата му беше с цвят на лоша паста. Очите му бяха затворени. Те се отвориха, когато го докоснах, но бяха по-ярки от колкото трябваше да бъдат. — Ние сме почти навън-, казах аз.

Той не каза нищо, просто ме остави да наместя ръката му през рамото ми. Той все още се държеше за мен, но със всяка стъпка която правехме, ръката ми около кръста му поемаше все повече и повече от теглото му.

— Дръж се, Едуард, само малко по-нататък.-

Главата му се дръпна, като че ли току-що ме чу, но краката му продължиха да се движат с мен. Щяхме да оцелем, всички ние. Кръвта ставаше по гъста колкото по-нагоре вървяхме. Едуард се подхлъзна в нея и аз трябваше да го хвана и едва успях да задържа и двама ни прави. Но това беше внезапно движение и той направи малък звук от болка. По дяволите.

— Внимавай къде стъпваш, Питър, — казах аз. — Хлъзгаво е.-

Олаф ни очакваше при телата. Имаше само три от тях. Единият беше мъж, когото не познавах, но познах пистолета в близост до тялото му. Той беше един от хората на Саймън. Саймън лежеше в локва кръв и тъмни течности. Цялата долна част на гърдите, стомаха, корема бяха отворени. Неговите черва се въргаляха на пода на пещерата, но очите му все още мигаха нагоре, все още жив.

Третото тяло бе Аманда и тя също, все още се движеше. Но Олаф я покриваше, така че аз обърнах внимание на Саймън. Той се усмихна се към нас.

— Поне аз убих Гробаря.

— Той не е толкова умрял, колкото си ти —  казах аз.

— Вие всички сте мъртви, кучко.

— Знаем, че си поканил компания-, казах аз.

Очите му изглеждаха несигурни.

— майната ти — . Ръката му леко помръдна към пистолета му, който все още лежеше до него. Изкормен, умиращ, в повече болка, отколкото можех да си представя и той се опита да стигне оръжието си. Аз настъпих ръката му, приковавайки я за земята. По-трудно е да се направи от нормалното с Едуард висящ на мен, но успях.

— Питър, ти и Бека отидете с Бернардо до предната част на пещерата.-

Питър не спореше. Той просто носеше Бека покрай нас, Бернардо го следваше отзад.