Обсидианова пеперуда

Върнах се по стъпалата и се подхлъзнах на кръвта, така че се озовах седейки върху стълбите, лакътя ми удари тялото на Харолд и тялото изхърка.

Сложих цевта на пистолета към гърдите му когато очите му се отвориха.

— Не направих засадата на време. Саймън ще бъде ядосан. — каза той и

тонът на гласа му каза, че го боли.

— Не мисля, че трябва да се притесняваш за Саймън повече, Харолд. Няма да си наоколо, за да отговряш пред него.

— Никога не се съгласих да наранят децата. — каза той.

— Но не го спря. — казах аз.

Той пое дъх и това изглеждаше, като че също боли.

— Саймън се обади на някой по радиото. Каза, че се е провалил. Каза, че е необходимо да се почисти бъркотията. Мисля, че те идват да убият всички ни.

— Кой идва?

Той отвори уста и мисля, че щеше да ми каже, но дъхът му избяга в дълга въздишка. Потърсих пулса на врата му, но той не беше там. Знаех, че е мъртъв, но все пак трябва да провериш. Проверих Ръсел и Нют само за да бъда сигурна, но те бяха мъртви. В действителност оставих оръжията на всички, защото просто не можех да нося повече.

Чух гласове, като приближавах завоя, с който се връщах обратно към Едуард. Мамка му. Тогава познах един от гласовете. Това беше Олаф.

Дойдох зад ъгъла и видях, Олаф и Бернардо коленичили до Едуард. Питър седеше на стълбите държейки Бека. Тя плачеше. Той не. Той гледаше към Едуард, с лице бяло от шок.

Бернардо ме забеляза първи.

— Мъртви ли са?

Аз кимнах.

— Ръсел, Нют и Харолд. Аманда се измъкна.

Очите на Питър се обърнаха към мен и те бяха огромни и тъмни на бледото му, бледо лице. Насинена устата стоеше срещу кожата му като че ли е грим, твърде ярка да е истинска.

Едуард прави малък звук и Питър се обърна към него.

— Съжалявам, Тед — каза той. — Съжалявам.

— Всичко е наред, Пит. Просто следващия път, ме следвай по-добре. — Гласът му беше обтегнат, но Питър изглеждаше взимаше присърце приказките за следващия път. Аз не бях така сигурена.

Олаф и Бернардо го бяха обърнали, така че можеше да се види заострения края на кола, който беше пробил гърдите му. Беше в горната част на гърдите, близо до лявото рамо. Беше пропуснало сърцето или щеше да бъде мъртъв, но можеше да е пробило сака около сърцето и кръвта можеше да се разлива в този сак, докато гледахме. Или пък можеше да е пропуснало всичко. Беше достатъчно високо, така че вероятно е пропуснало белите дробове. Вероятно.

— Как разбра че те идват? — Попитах.

— Чух ги. — и гласът му ми напомня на Харолд, стресиран от болка.

Изведнъж ми стана студено и не беше от температурата. Започнах да коленича до тях, но Едуард каза:

— Пази ни гърба.

Така че аз се изправих, сложих гърба си до стената и оставих периферното си зрение да се опитва да следи и нагоре и надолу по стълбите. Но очите ми се връщаха обратно към него. Дали умираше— Моля те, Господи, не по този начин. Не беше само Едуард. Беше изражението на лицето на Питър. Ако Едуард умре, Питър ще се самообвинява. Момчето имаше достатъчно лоша нощ. Този вид вина не му беше нужна.

— Дай ми тениската си. — каза Олаф.

Погледнах го.

— Трябва да затворим раната и да предпазим кола да се движи наоколо. Не можем да го извадим тук. Твърде близо е до сърцето му. Той ще има нужда от болница.

Аз се съгласих с това.

— Някой друг да гледа за лошите момчета, докато аз се събличам.

Бернардо се изправи и взе моето място до стената. Забелязах, че имаше нож, който стърчеше от гипса му като връх на копие. Острието беше оцветено в черно от кръвта. Свалих фланелката и я подадох на Олаф. Той беше вече останал по черната си кевларена жилетка, навивайки собствената си риза около раната.

— Имате ли нужда от моята? — Петър попита.

— Да. — каза Олаф.

Петър премести Бека напред в скута си и свали ризата си. Неговия торс беше слаб и блед. Той беше висок, но останалата част от него не беше наваксала. Олаф използва ризата на Бернардо да задържи импровизираната превръзка на мястото и. Раната изглеждаше страшно, но не кървеше много. Не знаех дали това е добър знак или лош.

— Хванахме другата половина от засадата по пътя и към стълбите — Бернардо каза.

— Чудех се защо не бяха повече. — казах аз. Спомних си това, което Харолд беше казал.

— Преди Харолд да умре, той каза, че Саймън се е обадил на някого. Казал им, че той се е провалил и е необходимо да изчистят бъркотията. Означава ли това, което мисля, че означава това?

Едуард погледна към мен, докато Олаф използваше още ленти от риза да се обвърже лявата ръка стегнато, така че той да не може да я движи и да рискува да мръдне кола в нещо жизненоважно.

— Те ще убият всички, които намерят. — Гласът му беше почти нормално, само малко задъхан, леко стегнат.

— Те ще изгорят мястото до пепел. Може би дори ще посолят земята. — Смятам, че последното беше гласа на раната, но с Едуард никога не се знае.

Олаф вдигна Едуард на крака, но разлика във височината беше твърде голяма. Едуард не можеше да държи ръката си върху раменете на големия мъж.

— Бернардо ще трябва да ти помогне.

— Не, Анита може да го направи.

Олаф отвори уста да спори, според мен, но Едуард каза: