Обсидианова пеперуда

Едуард направи едно рязко движение. Мислех, че знам какво иска. Когато стрелбата приключи, аз запълзях по корем обратно към стената. Бях почти там, когато той почна да стреля отново. Замръзнах на място с лице на земята. Стрелбата приключи и аз се облегнах на стената от другата страна на тялото на Мики.

Мики е все още носеше моите оръжия. Аз ги взех обратно.

Едуард с метална кутия в ръката си, която изглеждаше подозрително като

запалителната граната, която сложиха в чантата ми, изваждайки камофлажния лак за коса. Очите ми се разшириха. Той поклати глава, сякаш четеше мислите ми и каза без думи:

— Пушек.

Добре.

Той се наведе над тялото, а аз се наведох към него. Той прошепна,

— Прикривай ме, докато я хвърля. Пропълзи по коридора. Когато видиш някой през

дима, застреляй го. — Тогава той се облегна назад, дръпна щифта на димната граната,

стоеше до стена, която все още го скриваше.

Аз пропълзях до него, прегръщайки стената и краката му, стисках здраво пистолета.

Сърцето ми биеше в главата. Имах време да помисля,

— Боже, главоболието си отиде. — тогава Едуард каза тихо,

— Сега.

Надникнах зад ъгъла, с пръст на спусъка, оглеждайки надолу по коридора. Едуард хвърли димната граната. Той се дръпна назад зад ъгъла и аз направих същото. Дебел бял дим изпълни коридора. Паднах по корем зад стената, в очакване димът да ме намери. Едуард показваше, че той ще поеме другата страна, но посочи напред за мен. Той пролази и почти веднага се загуби в гъстия дим. Димът беше горчив, като горящ памук, напоен с нещо лошо.

Пълзях в стената от лявата ми страна, пистолет протегнат пред мен. Имах два пистолета напъхани в предната част на джинсите ми и не беше удобно за пълзене, но нищо не можеше да ме убеди да спра и да ги наглася. Чантата ми стоеше здраво на гърба, като обемиста раница. Светът беше сведен до мек подвижен дим, усещането на пода под ръцете и краката ми, дращенето на стената срещу левия ми лакът, когато се движех твърде близо до нея. Нямаше нищо освен мен да се движи по коридора, очите се опитваха да се видят нещо в бялата маса на облаците.

Нищо освен мен не се движеше.

След това куршумите раздиряха дима, а аз бях достатъчно близо, за да видя искрите на пистолета през дима. Бях почти до него, а той стреляше на височината на гърдите в дима. Бях на височина около глезена и погледнах към него.

Аз всъщност можех да го видя като сенчеста фигура над мен, когато натиснах спусъка и гледах как сянката се сгърчи. Претърколих се, за да насоча огъня си върху тялото му, все още страхувайки се да стана дори на колене, докато не разберех, че той няма да стеля отново.

Той се срина на колене, лицето изведнъж се появи от дима. Стрелях почти от упор в гърдите му и той падна назад, почти изчезващ в избледняващия дим, сякаш падаше в облаци. Останах ниско и осъзнах, че можех да видя краката му. Димът беше почти изчезнал на нивото на пода, което беше една от многото причини Едуард да ни накара да пълзим.

— Аз съм, — каза Едуард, преди да пропълзи от дима. Беше мъдро от негова страна да ме предупреди. Пръстът ми все още беше на спусъка и започнах да разбирам, как може да среляш по приятелите си инцидентно в бойна ситуация, освен ако не си много внимателен.

Той се премести малко и дима изтъняваше достатъчно, че да видя, че той проверяваше пулса на мъжа.

— Остани тук, — и той се изгуби в умиращия дим.

Това ме вбеси, но останах на земята до мъжа, който бях убила и зачаках. Може да съм била ядосана, но ние бяхме в битка, за която знаех почти нищо. Някак си бях попаднала в другия живот на Едуард и той беше по-добър в оцеляването от мен. Щях да правя това, което ми казваха. Това беше почти единствената ми надежда за излизане жива.

Едуард се върна, вървейки, вместо пълзейки. Може би е добър знак.

— Районът е чист, но няма да е за дълго. — Той държеше ключовете които бяхме взели от Райкър.

— Да го направим.

Той отключи килията в която трябваше да бъде Питър и отиде отсреща към Бека, като не направи нищо повече от това да бутне вратата да се отвори. Предполагам, че аз получавах Питър. Коленичих на едно коляно и бутнах вратата да се отвори, докато не застана плътно до стената. Виж, никой не се крие зад него. Ако е имало някой в стаята, вероятно ще стреляха над главата ми. На колене бях много по-ниска от повечето хора. Но един поглед ми показа, че стаята беше празна, с изключение на тясното легло с Питър върху него.

Стоях и спорех за секунда дали да затворя вратата, и да рискувам някой да я заключи зад мен, или да я оставя отворена, и да рискувам някой да дойде зад мен с пистолет. Оставих я отворена, не защото е най-добрият вариант, а защото просто не исках затворена врата зад мен в килията. Част клаустрофобия, част просто бях заключвана в твърде много места чакайки нещо да ме изяде. Понякога си мисля, че последната част допринася за клаустрофобията.