Обсидианова пеперуда

Опитах да докосна Едуард, да му кажа, че имаме компания, когато нещо дойде плаващо във въздуха. Нещо малко и кръгло. Не помня да съм мислела. Бях на колене, ставяйки пистолета да виси. Хванах предмета в ръцете си и го хвърлих обратно нагоре по стълбите, преди мозъка ми дори да има време да формира думата граната. Хвърлих се обратно на пода, докосвайки крака на Едуард, а след това имаше експлозия. Светът потръпна и стълбището се срина в дъжд от камъни и прах. Камъни се изляха надолу върху ръцете ми, с които бях покрила главата си. Помислих, че ако лошите момчета изскочат в коридора сега, няма да бъда в голяма помощ, което ме накара да повдигна главата си, за да видя ъгъла и Едуард.

Той беше покрил главата си с една ръка, но гледаше зад ъгъла, пистолет в едната ръка. Разбира се, нищо няма да накара Едуард да забрави за лошите момчета, със сигурност не и малко нещо като експлозия и таванът на път да падне върху нас.

Тишината дойде постепенно, пълна със скърцане и стонове от камъните около нас. Прахът се стелеше като тънка мъгла във въздуха. Започнах да кашлям и ръката на Едуард беше внезапно на устата ми. Откъде знаеше— Той поклати леко с глава.

Имах идеята, че той искаше да съм тиха, но не знаех защо. Разбира се, не ми беше нужно да знам.

Лежяхме тихо, а тишината изглеждаше се строи. И накрая, чух първата крачка да слиза в залата. Напрегнах се и ръката на Едуард натиснатна рамото ми. Спокойно, той казваше, спокойно. Преглъщах възможно най тихо и се опитвах да се отпусна. Мога да стоя тихо. Не можех обаче да се отпусна.

Движенията бяха потайни, много тихи. Някой пълзеше надолу по коридора към нас. Чудеше се дали бяхме взривени. Ние се преструвахме, че сме, но след като човека слезе тук, илюзията ще се вдигне. Бихме могли да го убием, но имаше друг мъж в края на котидора. Ако не му свършеха патроните, той можеше да задържи коридора срещу нас. Той не искаше да дойде до нас и ние трябваше да отидем по този коридор. Ребека и Питър бяха в килии в този коридор. Лошите момчета имаха предимство, защото ние трябваше да се движим напред, а всичко което те трябваше да направят, е да задържат позицията си.

Разбира се, един от тях идваше към нас.

Едуард ми показа със знаци да мина напред и да легна. Знаех, че той искаше да играя мъртва, но толкова далеч от стената е убийствената зона. Ако те започнаха да стрелят, дори залепена за пода, може да бъда оцелена. Но … Аз пълзях напред през отпадъците, като много, много внимавах да не стържа всички оръжия от чантата си в пода или да претърколя някой камък. Бях по далече, отколкото ми се искаше да бъда, когато погледнах назад и Едуард ми кимна. Легнах на пода, тихо. Лежах с лице надолу, тъй като актьорските ми способности не бяха толкова големи, че да играя мъртва. Косата ми се преметна през лицето ми и аз я оставих така, по-добре да надничам през нея. Задържах пистолета в ръката си, но Едуард поклати глава. Оставих пистолета, преместих ръката си малко от него и се преструвах на мъртва. Ако Едуард грешеше, нямаше да се преструвам дълго. Никога нямаше да стигна до пистолета на време. Веднъж като мъжа прочисти ъгъла, всичко свършваше.

Лежах там и се напрягах да чуя движение. Най-вече това, което чувах беше туптенето на сърцето ми. Който и да е беше, беше дори по-тих и от преди.

Може би се е изплашил. Може би той въобще не идваше и те ще започнат да стрелят отново. Трябваше да се боря да стоя неподвижно, да не се движа, да не дишам твърде много. Налагах си да се отпусна на пода и почти бях успяла, когато улових движение в коридора. Бях достатъчно далеч от Едуард и имах по-добър изглед на края на коридора. Дали е видял блясъка на очите ми през косата— Поех дълбоко дъх, затворих очи и го задържах. Или Едуард ще го убие, или той ще убие мен. Вярвам на Едуард. Вярвам на Едуард. Вярвам на Едуард.

Звуци, меки шумове, мачкане на дрехи. След това рязко издишане на дъх. Нищо не се чу от другия край на коридора. Тишина, толкова дебела, че беше плашеща, но ако Едуард не беше спечелил, щеше да има стрелба. Отворих очите си съвсем малко, след това по-широко, защото Едуард беше коленичил над тялото на Мики, претърсваше го. Аз не бях единствената, която мислеше мълчанието за твърде дълъго защото мъжки глас прозвуча:

— Мики, добре ли си?

Едуард отговори и не звучи като гласа му. Не беше перфектна имитация, но беше добра.

— Всичко е чисто.

— Какъв е кода — попита мъжът. Не разпознах гласа. Един от мъжете на Саймън, които тепърва трябва да срещнем лице в лице.

Едуард ме погледна и поклати глава. Аз не знаех какъв е кода, но очевидно, той не можеше да го измами, въпреки че Едуард се опита.

— Ела тук долу и ми помогни д претърся телата.

Отговорът на това беше стрелба. Вече бях толкова ниско, колкото можех до земята, но се опитах да бъда още по-ниско. Куршумите се пръскаха над мен в стената отзад и единственото нещо, което ме въздържа от крещене беше гордост.