Обсидианова пеперуда

Или Райкър не схвана двусмислието, или не искаше. Хората биха повярвали на много неще, ако вярват, че ще умират. Той вярваше, че бихме извикали бърза помощ, тъй като даваше указания с този плътен, мокър глас. Той ни каза, къде ги държаха.

— Благодаря ви. — каза Едуард.

— Обадете се сега. — каза Райкър.

Едуард постави лицето си почти до това на Райкър.

— Искаш да бъдеш в безопасност от чудовището?

Райкър преглътна, изкашля кръв, и кимна.

— Ще те опазя от чудовището. Ще те опазя от всичко.

И той застреля Райкър в главата с Берета 9 мм, която си беше взел от тялото на Рустър. Моите оръжия бяха все още в Мики някъде там.

Едуард потърси пулса на Райкър и не го намери. Той ме погледна през тялото на мъжа. Винаги съм мисила, че Едуард убива студенокръвно, но бебешко сините му очи съдържаха чиста, вряща ярост, като пожар едва под контрол. Той все още имаше контрол над себе си, но за първи път се зачудих дали ще дойде момент тази вечер, когато ще го загуби. Можеш да стоиш студен и целенонасочен, когато нещата нямат никакво значение. А Питър и Ребека имаха значение за Едуард. Те значеха много повече, отколкото мислех, че някой би значел за него. Те и Дона, неговото семейство.

Той ми каза да презаредя автомата. Направих това което ми каза. Ако Едуард казваше, че съм изпразнила почти цял пълнител само за няколко секунди, аз му вярвах. Добавих допълнителен пълнител в чантата си от мъртвеца.

Едуард отиде към вратата, а аз го следвах. Мислех си, че няма нищо по-страшно от Едуард в неговото най-студено държание. Грешах. Едуард, семейният човек е направо ужасяващ.

59

Часове по-късно, въпреки че часовникът ми показваше тридесет минути, аз бях опряна до стената, свита толкова ниско, колкото можех, опитвайки се да не ме застрелят. Знаех, че първоначалния план беше да спася децата и аз все още планирах да направя това, но непосредственият ми план беше само за да избегна куршумите. Това беше плана за около пет минути. Бях чувала израза — градушка от куршуми, но никога не съм разбирала какво означава това. Като че ли самия въздух се беше преврнал в движещо, пръскащо нещо, където малки, бързо движещи се обекти пробиваха въздуха около себе си, забивайки се в масивна стена отзад и оставяха дупки. Имаше две автоматични оръжия долу в коридора, приковавайки ни в кръстосан огън. Аз никога не съм била стреляна с напълно автоматична картечница преди. Бях толкова впечатлена, не правех нищо в последните пет минути, освен да прегръщам стената и да държа главата си надолу.

Тайният панел беше точно там, където Райкър каза, че ще бъде. Едуард беше убил охраната от другата страна с нож, бързо, ефикасно. Бяхме убили още двама преди Саймън и неговия екип или това, което беше останало от него, ни намери и започха да отвъщат на огъня. Мислех, че съм добра в убиването на хора. Мислех, че съм добра в престрелките. Грешах. Ако това, което се случваше с мен, сега беше престрелка, тогава аз никога не съм била в такава преди. Бях стреляла по хора и бял прострелвана, но сме били един на един с полу-автоматични пистолети. Куршумите минаваха покрай мен в постоянен поток от шум и перкусии. Нямаше да покажа лицето си там.

Беше чист късмет, че не бях простреляна преди да стигнем толкова далеч. Единственото нещо, което правех правилно, което увеличаваше шансовете ми, е че използвах всяко шибано прикритие което се предлагаше. Единствения комфорт за новооткритата ми страхливост беше, че Едуард беше свит с мен, въпреки че той непрекъснато надничаше зад ъгъла и стреляше с кратки залпове по стрелците, които ни бяха приковали.

Той се пресегна около мен, стреляйки. Можех да усетя вибрациите на пистолета срещу тялото си, трептенето от ръцете му, докато той го държеше. Той се спусна обратно зад стената и нов взрив от куршуми гръмна надолу към нас. Едуард държеше ръката си отвън и аз му подадох още един пълнител от чантата си. Чувствах се като хирургична сестра.

Наведох се до ухото на Едуард и прошепнах-крещейки:

— Искаш ли жилетката— Аз не използвам.

— Имам жилетка. — Дюс любезно беше оставил жилетката на Едуард в кабинета.

— Мога да сложа моята на главата ти- казах аз.

Всъщност той ми се усмихна, сякаш се шегувах. Той ми махна да се приближа, потвърждение от двама ни, че аз не правех много. Той взе пое моя пост на ъгъла на стената, а аз сложих гърба си, където беше той. Той легна по корем, стреляйки зад ъгъла. Отне му само секунди да надникне зад ъгъла, да стреля и да се върне, но докато гледаше коридора, видях малка част от глава да поглежда от завоя на стълби над нас. Главата изчена назад и се скри от поглед.