Обсидианова пеперуда

Затъкнах пистолета отпред в панталоните си, притиснах кърпите здраво до гърдите и стомаха си и отворих вратата. Затворих я и се облегнах на нея. Блейд вдигна поглед. По тъмната му кожа имаше капчици вода и Дюс се оказа прав. Гол, Блейд беше наистина красив. Ако обстоятелствата бяха по-различни, би било удоволствие да го гледам. Сега бях толкова уплашена, че ми беше трудно да дишам.

Той се пресегна за пистолета, който беше сложен срещу ваната. Каниите на ножовете му бяха провесени на задната поставка за кърпи, както човек би проснал парцала за миене — да го запази сух, но все пак да му е удобно. Той спря по средата на движението, като пръстите му се плъзгаха по пистолета.

— Какво искаш?

— Дюс ми нареди да ти донеса кърпи. — Оставих страха да се прояви в гласа ми и да го накъса.

— Как успя да те накара да се съблечеш?

Погледнах надолу с рязко, засрамено движение.

— Даде ми право на избор между него и теб.

Блейд се разсмя и това беше чист мъжки звук.

— Показа ли ти двойката си?

Кимнах. Нямаше нужда да се преструвам, че съм засрамена. Просто не се опитах да го крия.

— Свали си сутиена. — Той се изправи, ръката му започна да се отдръпва от големия пистолет, но беше все още много близо до ножовете и до малкия пистолет на поставката за кърпи.

Плъзнах надолу презрамките и като притиснах кърпите към гърдите си, се пресегнах назад и разкопчах закопчалките. Повдигнах кърпите само дотолкова, колкото да изтегля сутиена и да го пусна на пода. Оставих кърпите притиснати до мен заради благоприличието и прикритието на пистолета на кръста ми.

Той излезе от ваната и започна да прави онези три стъпки, които щяха да стопят разстоянието между нас. Завъртях тялото си малко настрани, изваждайки оръжието, като все още го държах зад кърпите.

Той беше точно срещу мен, на три стъпки от всичките си оръжия. Сви пръстите си върху кърпите и ги натисна надолу разкривайки гърдите ми сантиметър по сантиметър. Беше на по-малко от двадесет сантиметра от мен. Награби горната част на гърдите ми и аз стрелях. Тялото му трепна и мисля, че го чух да казва „Мамка му”. Продължих да натискам спусъка, докато падна на колене, а очите му се извъртяха назад. Стомахът и долната част на гърдите му бяха червена руина. Кърпите бяха станали на парцали, покрити с черни петна барут. Изстрелите бяха заглушени, но не и тихи. Чаках там, в малката стая, а изстрелите сякаш отекваха в стените. Чаках да прозвучи алармата или викове. Нищо.

Вдигнах сутиена си, но не губих време да го слагам, преди да отворя свързващата врата и да се ослушам. Тишина. Чудесно. Облякох се и събрах всички оръжия. Пистолетът на Блейд беше „Хеклер и Кох”. Хубаво оръжие. Пъхнах го в предната част на панталона си, където обикновено слагах „Файърстар”-а. Преметнах двете големи оръжия през същото рамо, а каниите с ножовете преметнах през другото. Примъкнах автомата, свалих предпазителя и бях толкова готова, колкото беше възможно.

Последният път, когато видях Едуард, той беше на колене. Двамата му пазачи бяха прави. Ако бях внимателна и пистолетът не даваше голям откат, можех да ги застрелям над главата на Едуард. Целта ми беше да обсипя стаята. Като за план беше груб и потайността щеше да изчезне, ако някой ни чуеше, но веднъж след като се убедях, че Едуард няма да бъде убит заради шума, това не ме интересуваше толкова. Щяха да го убият защото е заплаха и щяха да искат да я премахнат от гърба си, преди да се изправят пред нова. Децата не бяха заплаха. Ако Райкър беше мъртъв и не можеше да заповяда да ги наранят, тогава децата щяха да бъдат добре докато стигнем при тях. Поне идеята беше такава и тя бе най-добрата, която имах.

Въоръжена до зъби се ослушах при външната врата. Нищо. Открехнах я съвсем малко. Коридорът беше празен. Още по-добре. Заключих я зад мен, така че когато е затворена, хората да предположат, че там има повече от мъртъвци. Ножовете на рамото ми се движеха прекалено много, така че ги преместих колкото се може по-тихо на купчина до стената. Коридорът, който преди ми изглеждаше толкова дълъг, сега ми се струваше къс, защото планът беше един от онези, които или щяха да проработят много добре, или щяха да се превърнат в бедствие. След по-малко от две минути щях да съм при вратата и щяхме да разберем.

58

Оръжието имаше къс приклад, но аз го подпрях срещу рамото си и ръцете ми бяха достатъчно къси, че вероятно за мен беше по-лесно, отколкото на мъжа, от който го взех. Бях само на крачка от отворената врата на кабинета. Гласове се чуха от коридора.

— Какво искаш да кажеш, че Антонио и Бандит са изчезнали? — Това беше Райкър. — Мислех, че хората ти са добри, Саймън.