Обсидианова пеперуда

Насочих цевта на пистолета в главата на Саймън. Не можех да го оставя зад нас, защото не му вярвах зад гърба ми. Дори и толко ранен, не бях склонна да поема този шанс.

— Надявам се, че чудовището ще те изкорми, кучко.-

— За теб съм г-жица Кучка-, казах аз и натиснах спусъка. Кратък изстрел, но повече изстрели повториха моя. Зъвартях се, с вдигнат пистолет и видях Питър да стои над тялото на Аманда. Той изпразни Файерстартера в тялото и, докато гледах. Олаф просто го гледаше как го прави. Търсех Бернардо и го намерих да държи Бека близо до входа на пещерата.

Едуард започна да се плъзга на колене. Коленичих с него, опитвайки се да го задържа в изправено положение. Той прошепна:

— Децата, вън, отведи ги… Навън — и той припадна.

Олаф дойде, без да ме пита. Той вдигна Едуард на ръцете като дете. Ако чудовището дойде сега, всички бяхме с пълни ръце. По дяволите.

Питър беше свършил куршуми, но той все още дърпаше спусъка, отново и отново. Отидох при него.

— Питър, Питър, тя е мъртъва. Ти я уби. Свали оръжието. -

Той не изглеждаше да ме чул. Докоснах ръцете му, опитвйки се да взема пистолета от него. Той се дръпна, враждебен, с диви очи. Той птодължаваше да стреля в жената без патрони. Избутах го назад към скалната стена, силно, едната ръка претискаше гърлото му, другата държеше ръката му все още увита около Файерстартера. Очите му бяха широки и уплашени, но той ме погледна.

— Питър, тя е мъртва. Не можеш да я убиеш повече, отколкото тя вече е — .

Гласът му бе разтърсен, когато каза:

— Искам да я боли.-

— Боляло я е. Да бъдеш разкъсан е гаден начин да умреш.-

Той поклати глава.

— Това не е достатъчно.-

— Не, казах аз, — това не е достатъчно, но ти я уби, Питър. Това е толкова, колкото получаваш от отмъщението. След като ги убиеш, няма повече. — Взех пистолета от ръцете му и той ми позволи. Опитах се да го прегърна, но той ме отблъсна, а след това си тръгна. Времето за подобен вид утеха бе отминало, но имаше и други видове утеха. Някои от тях идват от барабана на пистолета. Има известна утеха в убийствотона този който ви е наранил, но това е студена утеха. Това ще унищожи неща в теб, които първоначалната болка няма да нарани. Понякога не е въпрос на това дали част от душата ти ще ти липсва, само коя част ще бъде.

Питър носеше Бека. Олаф носеше Едуард. Бернардо и аз водехме напред. Претърсихме пролетната тъмнина с нашите оръжия, назад и напред, назад и напред. Нищо не се движеше. Само звукът на вятъра във високата линия на храстите, ограждащи задната част на пещерата. Чувствах въздуха толкова добре срещу лицето си и аз осъзнах, че не очаквах да излезем, поне не живи. Песимизъм, това не е като мен.

Бернардо поведе назад да обиколи къщата. Щяхме да се опитаме да стигнем колата на Едуард, но искахме да се уверим, че никой или нещо, не чака да ни изяде, когато отидехме за колата. Олаф отиде втори, носейки много неподвижния Едуард. Молех се силно, че той ще се оправи, но се чувствах странно да се моля на Бог за Едуард, като че ли се молех в грешна посока. Петър и Ребека бяха точно пред мен. Той се спъна, когато навлезохме в по гъстите храсти. Трябваше да е уморен, но не можех да си позволя да нося Бека. Трябваше да имам свободни ръце, да се бия.

Почувствах изтръпваща вълна от магия. Казах:

— Момчета, има нещо тук.-

Всички спряха и започнаха да претърсват тъмнината.

— Какво видя? — Олаф попита.

— Нищо, но нещо тук прави магия.

Олаф исумтя, като че не ми повярва. След това първата вълна от страх ни заля. Толкова много се страх, че сковаваше гърлото, караше сърцето да бие силно и дланите на ръцете да се потят. Бека започна да се бори бурно в ръцете на Питър.

Направих две стъпки за да помогна на Питър да я контролира, но тя се освободи, падна на земята и се затича като заек в храстите. Питър изкрещя:

— Ребека! — и отиде след нея.

— Питър, Ребека! О, по дяволите! — Аз се заричах в храстите след тях. Какво друго можех да направя— Аз ги чувах точно пред мен, мачкайки храстите, Питър викаше името на Бека. Усетих движение от дясната ми страна и видях нещо. Беше по-голям от човек и дори и на лунна светлина можеше да се види, че беше с различни цветове. Стрелях в него, докато отваряше огромна пълна с бръсначи уста, но лапата продължаваше да идва към мен, като че куршумите бяха нищо. Затворена лапа се стовари върху главата ми. Събори ме от крака и аз се ударих в земята силно. Тъмнина се настани в зрението ми и когато можех да виждам отново, на нещото беше точно над мен. Държах пръста си на спусъка, докато кликна на празно. Чудовището никога не се поколеба. То напълни погледа ми с лице, което беше почти като на птица и имах момент да помисля, че беше доста красиво, преди да ме удари отново и не остана нищо друго освен тъмнината.

62