Обсидианова пеперуда

— Ти използва силата от живота на Паулина, за да ме излекуваш?

— Да.

— Радвам се, че съм жива, честно. — Погледнах покрай него към тялото на Паулина, което лежеше разбито и забравено. — Но тя не е била доброволка да замени живота си за моя, нали— -

— Ники Бако започна да подозира каква цена ще трябва да плати за благословията на нашия господар. Тя беше заложник, за да сме сигурни, че той ще дойде на тази последна среща- каза мъжът.

— Нека да позная. Той не се появи-, казах аз.

— Той вече не отговоря на повикването на нашия господар.

Очевидно Рамирез е последвал моят съвет, да позволи на Леонора Еванс да направи някаква магическа бариера около Ники, така че да не може да се свърже с господаря си.

Добре е да се знае че работи, но се опитваш да направиш правилното нещо, а завършва с убийството на някой друг. Защо нещата винаги се получават така— Но признавам, че бях по-щаслива за себе си, отколкото съжалявах за Паулина. Не е защото замених нейния живот за моя, а защото ако Ники е защитен с магия, тогава той и полицията са по пътя за насам. Всичко, което трябваше да направя, беше да стоя кротко и да се опазя от каквото и да са планирали за мен.

— Така че, когато Ники не се появи, нямаше нужда да я пазите жива. — Гласът ми звучеше спокойно, но по-хубавото беше, че аз бях спокойна. Не нормалното спокойствие, но хладно, далечено спокойствие, на което или се научеаваш да пазиш по време на много лоши неща, или тичаш крещейки. Бях свършила с крешенето което бях планирала за вечерта

— Нейният живот не е важен. Вашият е.-

— Радвам се, че съм жива и не приемайте това погрешно, но защо, по дяволите, ви пука дали ще живея, или ще умра— -

— Имаме нужда от вас-, каза един мъжки глас зад мен. Аз трябваше да изкривя врата си и да обърна главата си назад, за да видя собственика на този втори глас. Не виждах човека отначало, защото беше заобиколен от хората с одрани кожи. Знаех, че Едуард се притесняваше, че сме пропуснали няколко тела. Няма си и на идея. Там трябва да има двадесет и пет, тридесет и пет съживени трупове стоящи зад мен.

Те бяха стояли, толкова тихо, че не ги бях чула или усетила. Стояха там като роботи с изключени копчета, чакайки живота да се върне.

Зомбитата никога не са добри в стоенето мирно. В края, когато започват да гният и трябва да ги положиш обратно в гроба, преди да се разтопят в малки локви, те са по-живи от това. В този момент осъзнах, че телата са били възкресени, но личноста в тези тела не е била съживена. Господарят е изял това което ги прави индивиди. Изял е това, което ги прави нещо повече от мускули и кожа. Той не е изял душите им, защото бях видяла една от тях в къща, където бяха одрани двама и направени такива. Но той взима нещо от техните тела, някъкъв спомен или остатък, който аз оставях, когато възкресявах мъртви. Те стояха като скали издълбани от плът, съвсем празни. Поне тези в болницата се преструваха на още живи. Тук нямаше никакви преструвки.

Очите ми най-накрая намериха мъжа. Той носеше стоманена каска и нагръдник като учебниците по история винаги показваха облеклото конквистадорите, но останалата част от облеклото беше направо кошмарна. Той носеше огърлица от езици и те всички изглеждаха пресни и розови, както че току-що са били изрязани. Той носеше пола от черва, които се гърчеха и усукваха като змии, сякаш всеки дебел отрязък има независим и собствен живот. Ръцете му бяха голи, силни и мускулести ибяха покрити с липсващите клепачи на жертвите. Като се приближи, клепачите се отвориха и затвориха. Той дойде до мен, до първия мъж. Клепачите мигнаха срещу мен и имаше оформени дупки за очи под всеки капач, който видях. Дупките съдържаха тъмнината и студената светлина на звездите.

Аз се обърнах, защото ми напомняше за звездните очи на Ицпапалотл. А не исках да попадна в тези очи. В тази секунда, ако ми беше даден избор, бих взела вампира в града пред това нещо, което стоеше пред мен. След това, което бях видяла от сцените на убийствата, очаквах да почувствам зло, произтичащо от него, но в него нямаше зло. Имаше сила като да стоиш до батерия с размерите на сградата на Крайцлер. Енергията тананикаше по кожата ми, но беше неутрална енергия. Нито добро, нито лошо и само по себе си, начина, по който пистолета не е нито добър, нито лош, но може да се използва за зли цели.

Вгледах се по линията на тялото му и езиците се движеха, като че ли все още опитвайки се да крещят. Той свали шлема и показа, стройно, красиво лице, което ми напомняше на Бернардо, а не на чисто етнически ацтекски което очаквах. Той имаше тюркоазени ролки в ушитеси и те пасваха на синьо-зеленото на очите му. Той се усмихна надолу към мен, изглеждаше като че скоро е посрещнал двадесет и няколко.Можех да усетя тежестта на вековете в погледа му като някое огромно тегло притискащо се върху мен, като че ли просто стоейки толкова близо правеше дишането ми по трудно.