Обсидианова пеперуда

Гледаше ме секунда — две, сякаш искаше да спори, но го остави. Което беше добре. Има някой истории, някой спомени, ако се разкажат след залез изглежда печелят тежест, стабилност, сякаш нещо слуша, чака да повториш нещата отново. Думите имат сила. Но дори и мисленето за тях понякога е достатъчно, за да накара въздуха в стаята да стане по-тежък. През годините станах по-добра в това да забравям спомените. Беше начин да останеш здравомислещ.

— Списъкът с това, което нашият убиец не е, става все по-дълъг — каза Едуард. — Сега ми кажи какво е.

— Не знам все още, но е свръхестествено. — Разгърнах страниците докато открия частта, която бях отбелязала. — Четирима от хората, който сега са в болницата в Санта Фе, са намерени само защото са вървели извън къщите си през нощта, без кожа и кървящи. Съседите са ги намерили и в двата случая. — Има запис от обаждането към 911 някъде . Жената, която е намерила Кармайкълс е получила истерия по телефона.

Помислих за това което бях видяла в болницата и се опитах да си представя да открия съседите си, може би приятели, в това състояние по средата на улицата. Поклатих глава и пропъждайки картините назад. Не исках да си го представям. Имах си достатъчно кошмари.

— Не я обвинявам — казах. — Но това, което имам предвид е: как могат да ходят в това състояние— Един от оцелелите атакувал съседа си, когато мъжът се притичал на помощ. Захапал е рамото му толкова зле, че мъжът е бил заведен в болницата заедно със жертвите. Д-р Евънс каза, че е трябвало да вържат пациентите или те се опитват да станат и напуснат. Не намираш ли това за странно?

— Да, всичко е странно. Има ли нещо което искаш да кажеш? — чух лека умора в гласа му.

— Мисля че каквото и да им е махнало кожата, ги вика.

— Вика ги, как? — попита той.

— По същия начин, по който вампирите викат човек, когото са ухапали или омаяли. Махането на кожата или нещо в това дава на чудовището сила над тях.

— Защо чудовището просто не ги е взело с тях в нощта, в която им е махнал кожата? — попита Едуард.

— Не знам.

— Можеш ли да докажеш, че жертвите са викани от някакво страшилище?

— Не, но ако докторите са съгласни, чудя се къде ли ще отиде някой от оцелелите, ако никой не го спира. Може би жертвите могат да ни отведат право при него.

— Ти видя болницата днес, Анита. Няма да ни оставят да вземем един от пациентите им и да го освободим. Между теб и мен, не съм сигурен, че мога да го гледам.

— Великият Едуард, изплашен най-накрая — каза друг глас.

И двамата се обърнахме да погледнем Олаф, който стоеше на далечната врата. Носеше черни официални панталони и черен тип поло блуза, ръкавите бяха малко по-къси за дългите му ръце. Предполагам, че нямаш голям избор, когато носиш същият размер с Веселият зелен великан.*

(Jolly Green Giant или Веселият зелен великан е талисман на „Зеленият гигант”, хранителна компания в САЩ)

Той влезе в стаята доста леко и ако не бях прекарвала толкова много време около вампири и превръщачи, щях да кажа, че е добър. За човек, беше доста добър.

Едуард проговори пръв.

— Какво искаш Олаф?

— Момичето реши ли мистерията?

— Не още — отвърна Едуард.

Олаф спря на края на масата, много близо до нас.

— Не още. Такава увереност имаш в нея. Защо?

— Четири часа и това е най-добрият въпрос, който успя да измислиш — казах.

Олаф се обърна към мен озъбен.

— Млъквай!

Направих крачка напред, но Едуард докосна лакътя ми. Поклати глава. Отстъпих, дадох им малко пространство. Честно казано не бях за ръкопашен бой с Олаф, а не можех да го застрелям само защото ми е викнал. Това някак съкращаваше опциите ми.

Едуард отговори на въпроса на Олаф.

— Когато ти я погледнеш, Олаф, ти виждаш само обвивката, само малката, привлекателна опаковка. Под цялата тази привлекателност е някой, който мисли като убиец, като ченге и като чудовище. Не познавам никой друг, който съчетава и трите свята толкова добре, колкото нея. И всички експерти по свръхестественото, който ще намериш, са специалисти: те са вещици или ясновидци или експерти по демонология. — Той ме погледна когато каза последното, тогава се обърна към Олаф. — Но Анита е с общи познания. Тя знае по малко за повечето неща и може да ни каже къде трябва да потърсим специасписък и какъв точно специасписък ни е нужен.

— И какъв точно специасписък ни е нужен? — той вкара доста сарказъм в този въпрос.

— Вещица, някой, който работи с мъртвите. — Той си спомни по-ранното ми желание, да намери това което усетих на пътя. — Правим списък.

— И ще го проверим два пъти — казах.

Едуард поклати глава.

Олаф се обърна към мен.

— Това шега ли беше?

— Малка, да.

— Може би трябва да опиташ да не правиш шеги.

Свих рамене.

Той се обърна обратно към Едуард.

— Каза ми всичко това преди да пристигне. Беше доста красноречив относно способностите й. Но съм работил с твоите хора и преди и ти никога не си говорил за тях, както говориш за нея. Какво в нея я прави толкова дяволски специална.

Едуард ме погледна, тогава обратно Олаф.