Обсидианова пеперуда

— Знаеш, че ако можехме да се обичаме един друг, животът ни би бил много по-малко сложен.

— Истината Едуард. Някога въобще имал ли си романтична мисъл за мен?

Дори не му трябваше да се замисли. Просто поклати глава.

— Аз също. Ще се срещнем пред колата.

— Ще те изчакам тук — каза той.

— Защо?

— Не искам да се натъкнеш на Олаф с остроумията си по пътя към колата и аз да не съм тук, за да спра битката.

— Бих ли направила това?

Той поклати глава.

— Вземи си допълнително огнева мощ и нека тръгваме. Би ми харесало да си легна преди изгрев.

— Умно. — Влезнах в стаята, затваряйки стаята зад себе си. На вратата се почука почти незабавно. Отворих я отново, бавно, но бях доста сигурна, че е Едуард. Беше.

— Ще те заведем в клуба като мой гост, просто като приятел. Ако вампирите не знаят коя си, може и да се по-невнимателни около теб, може да изпуснат нещо, което би имало смисъл за теб, а за мен не.

— Какво ще стане ако ме разкрият по време на вечерта— Мислиш ли, че ще й хареса, че си вмъкнал тайно Екзекуторката в клуба й?

— Ще й кажа, че си искала да видиш най-доброто шоу в града и си мислела, че те няма да искат Екзекуторката наоколо, но ти си строго там не, за да екзекотираш.

— Наистина ли би казал точно това, не за да екзекутирам.

Той се усмихна.

— Вероятно. Тя харесва мъжете й да бъдат или много сериозни или много сладки.

— Тя. Говориш сякаш я познаваш.

— Тед убива само измамниците. Той е доста добре дошъл в повечето свърталища на чудовища.

— Едуард, актьора — казах.

— Добър съм в работата под прикритие.

— Знам че си, Едуард.

— Но винаги те кара да се чувстваш некомфортно, когато го видиш.

Свих ръмене.

— Ти си такъв добър актьор, Едуард, понякога ме кара да се чудя кое е истината.

Усмивката повехна, оставяйки лицето му празно, сякаш част от него беше изчезнала заедно с усмивката му.

— Отиди да си вземеш нещата, Анита.

Затворих вратата, докато той все още седеше там. От една страна разбирах Едуард по-добре от всеки мъж, с когото се срещах. От друга страна той, като цяло, беше най-голямата мистерия. Поклатих глава, буквално я разтресох и огледах малката спалня. Ако се върнем след изгрев, щях да съм уморена, а уморена може да означава невнимателна. Реших да направя няколко промени сега, докато съм свежа.

Единственият стол в стаята щеше да отиде под бравата, но не и докато не си легнех. Преместих миниатюрните китайски кукли от срина на перваза. Ако някой отвореше прозореца, една или повече кукли щяха да паднат. Имаше малко огледало на стената. Сложих го под прозореца, просто в случай, че куклите не паднат. Оставих куфара си от страната, от която се отваряше вратата, така че ако вратата успее да се отвори без да забори стола, Олаф да трябва да се справи и с куфара. Разбира се, доста е вероятно да се спъна в него докато излизам навън към банята. В момента, в който си го помислих, трябваше да тръгвам. Минах през банята по пътя навън. Едуард можеше да стой отвън и да бъде сигурен, че Олаф няма да пречи.

Претърсих през багажа си. Беше незаконно да нося оборудването си за екзекуции без съдебна заповед. Носенето без такава беше като предумишлено убийство. Но нямаше закон срещу носенето на няколко екстри. Имах две тънки шишенца светена вода с гумена капачка. Притискаш капачката с пръста си и тя се отваря, нещо като граната, но опасна само за вампири. Което я правеше много по използвана от гранатата. Сложих светената вода във по един от задните си джобове. Почти не си личаха през тъмните дрехи. Вече носех кръста си, но и преди ми бяха откъсвали кръстът от врата, така че имах допълнителни. Сложих обикновен сребърен кръст с верига в предният джоб на джинсите си и още един в джоба на черното официално сако. Отворих кутията с новите амуниции и ги прибрах. Трябваше да напусна апартамента си преди две години. Когато живеех в апартамента си слагах безопасни куршуми „Глейзър” в пистолета си, защото не исках съседите ми да умрат от отклонил се куршум. „Глейзър” не минават през стените, но както Едуард и няколко полицаи приятели бяха посочили, съм била късметлийка. „Глейзър” би разтрошил кост, но те не минават наистина през костта, нещо като разликата между просто пушка и добра пушка. Едуард, всъщност беше дошъл в града само, за да ме заведе на стрелбището, за да тества. Той ми задаваше въпроси за специфични битки с пистолети и това, което научих бе, че причината поради която „Глейзър” бяха правили каквото исках от тях, което бе напразно насочване всеки път, когато ги използвах, за да убивам. Това, от което се нуждаех, беше нещо, което надеждно ще убие от по-безопасно разстояние от една ръка разстояние. Също обяснява и защо бях уцелила няколко по-стари вампира от разстояние, но те не бяха спрели. Може би не. Може би просто бяха толкова стари, но… Едуард беше много убедителен. Нещо с по-голяма проникваща сила, амуниции предназначени не да нараняват, а убиват. Защото нека погледнем фактите: кога беше последният път когато нараних някого без да имам предвид да убивам— Нараняването беше инцидент за мен. убиването беше целта.