Огнен лед

Дава знак на Траут, който открехва вратата и надниква навън. Коридорът продължава да е пуст. С Пол начело и Кърт отзад, те тръгват по коридора, все едно че охраняват двамата моряци.

Тактиката се окозва напълно уместна, защото не след дълго се разминават със самотен страж, преметнал автомат през рамо. От безгрижната му походка личи, че е на път за жилищното си помещение. Той премигва срещу Траут и въси вежди, с очевидното усилие да проумее, защо не може да познае човек от екипажа, с такива внушителни размери. Капитанът спира при вида на руснака, без да знае, как да постъпи. Остин би могъл да се отърве от него без особено усилие, но предпочита да остави посещението си на борда, в максимална степен незабелязано. Той препъва капитана, който пада на ръце и колене. Стражът избухва в доволен смях и казва нещо на руски. Той се засмива отново, когато Остин ритва леко капитана в задника.

Остин свива рамене с невинен вид. Без да спира да се смее, руснакът изчезва зад първия ъгъл. Остин подава ръка на Логан.

— Съжалявам, капитане! — казва той, видимо притеснен. — Много се бе зазяпал по Траут и се наложи да отвлека вниманието му.

Логан изтръсква дъното на панталона си.

— Взеха ми кораба, отвлякоха ми екипажа, карат ме да им играя по гайдата тези изроди, така че ще изтърпя каквото и да е, само да се измъкна от това място!

Траут спира пред нов план, окачен на стената.

— Изглежда шлюзът е разделен на по-голям и по-малък участък. Предлагам да се насочим към по-малкия, за да не минаваме близо до жилищните помещения.

Остин го оставя да води. Той поема с дълга, гъвкава стъпка. Минават покрай поредица ходници и други коридори, докато стигнат пред отключена врата. През нея излизат върху дълъг ходник, монтиран покрай стената на високо помещение, около една трета от обема на голямата зала.

— Това пък какво е? — пита капитанът.

Той гледа огромен, окачен за тавана цилиндър. Дълъг е около петнадесет метра, с диаметър от метър и половина. Долният му край е оформен като конус, а в горния личат няколко издатини, между които в цилиндъра влиза сноп проводници и маркучи.

— Прилича на междуконтинентална ракета — казва пилотът, — само че е насочена на обратната страна.

— Не само това не й е наред — отбелязва Траут. — Онези неща отгоре не са стабилизатори, а ускорители.

Остин е не по-малко заинтригуван от останалите, но времето е късо.

— Разгледайте я добре, господа, а по-късно ще споделим впечатленията си!

Продължават по ходника, докато стигат пред гардеробната, където намират водолазни костюми за моряците. Остин и Траут сгъват внимателно взетите назаем работни дрехи и ги оставят по местата им. След това отиват при декомпресионната камера. Снаряжението им е непокътнато. Слизат по къса стълба в помещението на малкия шлюз. На пода личат очертанията на отвор, с размери четири на четири метра, използван за пускане под вода на различни неголеми съоръжения. Траут разглежда командното табло, натиска един бутон и подовата клапа се плъзга почти безшумно встрани. Водата се плиска малко над ръба на отвора и в камерата нахлува хлад.

Пилотът поглежда малкия квадрат океанска вода и преглъща.

— Шегувате ли се?

— Е, не е топла вана — казва Остин, но ако не измислите начин да изкараме на вода вашата подводница, това е едничкият ни път навън от кораба.

— Абе, няма да е по-сложно от тренировките по оцеляване, провеждани в академията — заявява капитанът бодро, но лицето му е побеляло.

— Не разполагаме със запасни бутилки, затова ще дишаме по двама. Трябва да преодолеем тридесет-четиридесет метра. Отварянето на шлюза вероятно се известява по някакъв начин на мостика, така че не разполагаме с много време.

Независимо от заявлението си, капитанът не изглежда особено ентусиазиран, но въпреки това, нахлузва качулката и спуска маската пред лицето си.

— Да вървим, преди да съм се отказал! — казва той.

Остин му подава запасната дихателна тръба, известна като „октоподче“. Траут прави същото с пилота. Когато всичко е готово, Остин хваща капитана за ръце и двамата скачат в отвора. Потъват в облак мехурчета, които се разсейват бързо и Кърт вижда светлината от фенера на Пол наблизо. Остин започва да плува. Ритниците на моряка са неравномерни, а сиамската хватка им пречи, но въпреки това успяват да се измъкнат изпод масивното дъно на кораба.

Остин усеща, че тялото му се издига и спуска. Морето се разлюлява. Компасът е абсолютно безполезен до огромната метална маса на „Атаман“-а. Трябва да се осланя на собственото си чувство за ориентация.

Когато решава, че се е отдалечил на повече от тридесет метра, Остин спира и дава знак на останалите да сторят същото. Увиснали така на десет метра под водната повърхност, те чакат Остин да върже към китката си края на найлонова корда, която задържа миниатюрен самонадуващ се буй. Той изскача над водата и започва да изпраща радиосигнали с местоположението им.