Огнен лед

— Ще опитам. — Настанява туловището си в едно въртящо кресло. Като концертиращ пианист, той най-напред прокарва пръсти над клавишите, без да ги докосва. Поема дълбоко дъх и натиска бутона „ентър“. Рибният пасаж, който се е мотал непрекъснато на екрана до този миг, изчезва и на негово място излиза слънчев, лъчист диск. — Дотук добре! Дано не съм включил някаква защита!

Остин, който наднича зад гърба му, го потупва окуражително по рамото.

Траут се връща към задачата си. Той кликва върху иконата, след което се изписват няколко възможности. Известно време шари по клавишите, като си мърмори тихичко, за да каже накрая:

— Не мога да вляза без парола!

— Тя може да бъде каква ли не — недоволства Остин.

Траут кимва тъжно.

— Трябва да мислим като руснаци. Какво ти идва на ум?

Остин го кара да опита с „казаци“. После — с „атаман“. Ако сгрешат трети път, компютърът най-вероятно ще се изключи. Готов да се откаже, той си спомня разговора с Петров в Истанбул и предлага:

— Опитай с „Тройка“.

Траут възкликва триумфално, но бързо увесва нос — екранът се изпълва със славянски знаци. Продължава упорито още няколко минути. Челото му се оросява с пот. Обляга се назад и вдига ръце.

— Съжалявам, Кърт, но това е над моите възможности. — Той поклаща глава. — Трябва ми някой дванадесетгодишен хакер64.

Остин размисля върху казаното и възкликва:

— Задръж така! Ще ти осигуря почти нещо такова.

Той вади сателитен телефон и набира номер. Чува гласа на Йегър и казва:

— Добро утро Хирам. Сега не мога да ти обяснявам надълго и широко, но Пол се нуждае от помощта ти.

Подава телефона на Траут. След миг започва непонятен за простосмъртните разговор за защити, филтри, апликации, троянски коне, дублиращи вериги, тунели и клопки. Пол връща телефона.

— Ще ти обясня нещата така — започва Йегър, — представи си компютъра като стая. Ти влизаш в нея, но там е тъмно и не можеш да прочетеш написаното на черната дъска. Ти запалваш лампата, което и Пол е сторил, но пак не можеш нищо да прочетеш, защото е написано на непознат език.

— И тогава?

— Тогава — нищо. Ще ми се да дойдем двамата с Макс и да строшим този орех.

Остин ръмжи и поглежда апаратчето.

— Може би има решение. Ти ми кажи дали е възможно.

Обяснява какво има предвид и Йегър казва, че е осъществимо, при наличието на нужната апаратура. Остин отново предава телефона на Траут, който става и започва да рови в чекмеджетата наоколо. Изважда някакви кабели, които съединява с компютъра.

— Не е най-добрият модем на света, но сега ще се опитам да го включа към телефона. — Той маха капачето на апарата и свързва жиците с него. След това избира номер.

Компютърният екран премигва, букви и цифри завихрят неудържим танц и изчезват. Появява се съобщение: „Свързани сме. Започваме да зареждаме. Хирам и Макс“.

Остин поглежда часовника си, докато крачи напред-назад и се пита, колко ли време ще му трябва на Пол, за да си свърши работата. Минутите отминават една по една. Започва да се страхува, че ще трябва да си тръгнат, преди да са свършили. Но ето че след десетина минути, на екрана се появява жълтеникаво, усмихнато лице с бабешки очила, което подозрително прилича на хирамовото. Появява се надпис: „Свършихме. Хирам и Макс“.

Пол светкавично разкача импровизирания модем и връща кабелите по местата им. Остин наднича навън, за да провери дали пътят е чист. Коридорът е празен. Като се връщат при плана, те избират по-къс път до шлюза. Дотук късметът не ги напуска. Остин е изненадан от липсата на персонал наоколо, но няма намерение да се разправя със съдбата по този повод. Минават покрай някаква врата, зад която се чува английска реч. Изговорът е без всякакво съмнение американски. Остин натиска бравата, която се оказва заключена. Още един път се налага да се направи на крадец.

В каютата има две койки. Изтегнати на тях с отегчени физиономии, лежат капитан Логан и неговият пилот. Двамата прекъсват разговора си и поглеждат злобно новодошлите, като ги мислят за хора от кораба, дошли да им вгорчат живота.

Логан се обръща към пилота с думите:

— И откъде ги намират такива?

— Дългучът би трябвало да плаши гаргите в нивите — съгласява се пилотът.

— Костюмът на по-малкия положително не е от „Армани“ — смее се капитанът.

— „Армани“ бяха затворили, капитан Логан, и трябваше да се задоволим с работното облекло от кораба.

Сянка от подозрение засенчва челото на моряка.

— Кои сте вие, да ви вземат мътните?

— Господинът, който се прави на плашило, е колегата ми Пол Траут, а моето име е Кърт Остин, но вие можете да ме наричате Малчо.

Капитанът скача от койката си.

— Да пукна дано, вие сте американци!

— Казах ли ти, че маскировката ни няма да издържи дълго — обръща се Кърт към Траут. После казва на капитана: — Извинете ни, капитане! Двамата с Пол сме от НАМПД.

Морякът поглежда вратата.

— Не чухме никакви изстрели. Как превзехте кораба?

Остин и Траут разменят развеселени погледи.

— Трябва да ви разочароваме. Специалните части бяха малко заети, та се наложи да пристигнем само двамата.

— Но как…

Остин го прекъсва:

— Ще ви разкажем всичко, след като ви измъкнем от този кораб.