Огнен лед

Змийският поглед на Разов угасва. Откъсва ново парче тиксо и залепва с него устата на Додсън. Хваща короната под мишница и изкачва стълбата. В горния й край спира и казва:

— Сигурно сте чел „Бъчвата от Амонтилядо“ от По71. В която жертвата е зазидана за вечни времена? Може би някой ден ще открият костите ви. Оставям ви на мястото на короната. Страх ме е, че ще трябва да се освободя от вашата икономка.

Той излиза от килера, без да затвори тайната врата, понеже ръцете му са заети с короната. Възнамерява да я остави в колата си, а сетне да се върне и да запечата лорда завинаги в каменната му гробница. Икономката ще убие и хвърли в реката след това.

Докато мъкне своя товар към задната врата, някой чука по предната. Разов замръзва.

Чува се гласът на Завала:

— Лорд Додсън, у дома ли сте? — Следва по-силно чукане. Неканеният гост се отправя към кухнята.

Додсън е оставил официалния вход отключен. Завала и Остин влизат с пистолети в ръце. Завала вика отново. Минават по коридора и виждат слаба светлина да струи през открехнатата врата на килера. Двамата се споглеждат и Остин се спуска по витата стълба, докато Завала го пази отзад.

Кърт вижда лорд Додсън, седнал на пода и маха лепенката от устата му.

— Ранен ли сте?

— Нищо ми няма. Стигнете Разов — отмъкна короната!

Остин прерязва с джобно ножче лентите по краката и ръцете на Додсън и двамата се качват горе. Лордът се усмихва при вида на Завала.

— Приятно ми е да ви видя отново, мистър Завала!

— И аз се радвам! Това е колегата ми Кърт Остин.

— Много ми е приятно да се запознаем, мистър Остин!

— Задната врата е отворена — съобщава Завала. — Сигурно се е измъкнал през нея.

Додсън изглежда притеснен.

— Да сте видели икономката ми?

— Ако говорите за онази огромна и много сърдита жена, която открихме вързана в една наета кола, можете да бъдете спокоен — изпратихме я за полицията.

— Благодаря ви. Разов сигурно ще тръгне към реката, когато види, че колата му я няма. Там имам лодка, с която може да избяга.

Завала тръгва към задната врата.

— Почакайте! — казва Додсън. — Има и по-добър път. Елате с мен!

За изненада на гостите, лордът ги връща обратно в каменното подземие. Със завъртане на друг чифт скоби, той отваря нова врата в стената.

— Това е стар тунел, изграден като за тайно отстъпление. Излиза в дъното на сух кладенец, близо до реката. Можете да се изкачите по специални стъпала, издълбани в стената му. Може би ще стигнете лодката преди този отвратителен тип. Короната няма да му позволи да върви бързо.

— Благодарим ви, лорд Додсън — казва Остин и се шмугва в тунела.

— Не влизайте в реката след него! Плитчините са много опасни. Тинята е като плаващи пясъци — може да погълне и кон.

Двамата едва чуват предупреждението, хукнали приведени на две по тунела. Нямат фенерче и плъзгат длани по стената, за да следват правилната посока. Миризмата на застояла вода и гниеща растителност се засилва. Тунелът рязко свършва и ако не е бледият, светъл кръг над главите им, биха се блъснали в стена.

Остин намира опипом стъпалата и двамата прехвърлят след малко ниския зид на кладенеца, за да видят очертанията на малка къщичка за лодка, на брега на реката. Отиват при нея и заемат позиции от двете страни на кея.

Не след дълго, чуват стъпки и тежко дишане. Разов бърза към тях. Още малко и ще им падне в ръцете, но неочаквано от облаците се показва лунният кръг, който осветява сребърната коса на Остин. Макар и само за миг, Разов успява да зърне цялата картинка и рязко свърва покрай брега, за да избегне засадата.

— Разов, спри, няма смисъл! — крясва Остин.

В отговор се чува шум от счупени съчки. Следва плясък. Остин и Завала се отправят натам, докато стигат тревист бряг на около метър над водата. Разов се опитва да прекоси реката, но едва направил няколко крачки, краката му затъват в меката тиня. Опитва се да се върне назад, но безуспешно. Стои до кръста във вода, с лице към брега и продължава да стиска короната в ръце.

— Не мога да мръдна — казва Разов.

Остин си спомня думите на лорда за плаващия пясък. Грабва откършен клон и го протяга в реката.

— Дръж! — казва той.

Разов е потънал почти до мишниците, но не посяга към клона.

— Пусни проклетата корона! — крясва Остин.

— Няма! Твърде дълго я чаках.

— Тя не струва колкото живота ти.

Водата е стигнала до брадичката на Разов и отговорът му е неразбираем. Вдига короната и я поставя на главата си. Тежестта й го натиква още по-бързо в реката. Лицето му изчезва, вижда се само короната. Сетне потъва и тя.

— Боже мой! — възкликва Завала на испански. — Ама че начин да си отидеш от този свят!

Чуват нови стъпки. Лорд Додсън пристига задъхан, с пушка и фенер в ръце.

— Къде е онзи негодник?

— Там. — Остин хвърля ненужния клон към мястото на потъването. — Отнесе и короната.

— Мили боже! — възкликва лордът. Насочва лъча на фенера към мътната, кафява вода. Само няколко мехурчета показват лобното място, но и те скоро изчезват, отнесени от бавното течение.

— Да живее царят! — казва Остин.

После се обръща и тръгва към къщата.

38

Вашингтон