Огнен лед

— Може би е някой от онези извънземни, които всеки път успявате да идентифицирате — предлага Остин.

— Не и с тази сабя. — Каела потръпва при неприятния спомен. — Не, сериозно, Кърт — какво мислите за цялата работа? Кои бяха онези момчета и защо проявиха такава чувствителност към нашето нашествие в изоставена военна база?

Остин поклаща глава.

— Нямам отговор.

— Сигурно сте се замислял за това.

— Естествено. Не е необходимо да си Шерлок Холмс, за да се сетиш, че някой не иска чуждо око да наднича там. Само не знам кой и какво се крие тук.

— Има само един начин да се провери — отвръща Каела. — Като отидем и видим с очите си.

— Не мисля, че ще е много разумно. — Той започва да свива пръсти: — Първо, сега можем да си седим тук и да се присмиваме на хората, облечени като статисти в супер продукция по „Борис Годунов“, но единствената причина за това е слепият късмет. Второ, след като нямате руска входна виза, ще трябва да проникнете в страната нелегално. Трето, няма как да стигнете до там.

Каела свива на свой ред пръсти:

— Оценявам високо вашата загриженост, но първо, този път ще бъдем по-добре подготвени и бързо-бързо ще се изметем, при първия сигнал за опасност. Второ, липсата на виза не ви попречи да се приземите на руска територия. И трето, ако не убедя капитан Кемал, сигурна съм, че има цял куп други рибари, които с готовност ще приемат да спечелят за ден-два онова, което иначе изкарват за цяла година.

Остин сплита пръсти зад тила си.

— Не се обезсърчавате лесно.

— Нямам намерение да изкарам целия си живот в „Невероятни загадки“. Един такъв репортаж би могъл да се окаже пропуска ми към някоя голяма телевизия.

— Дотук стигат невероятните ми способности да убеждавам другите — казва Остин. — След като явно сте взела решение, може би ще успея да ви убедя да ме придружите на една вечерна обиколка на Истанбул. Дворецът „Топкапъ“ трябва да се види на всяка цена, а около Голямата джамия има няколко великолепни магазина, от които можете да купите нещо за спомен на близките си. Можем да приключим с вечеря на някой от увеселителните кораби.

— Пак четиризвезден готвач?

— Не съвсем, но гледката е великолепна.

— Аз съм в хотел „Мармара“ на площад „Таксим“.

— Знам го. Какво ще кажете за седем часа?

— Ще ви чакам с нетърпение.

През останалата част от плаването той почти не я вижда. Каела и колегите й интервюират капитана и екипажа, работят върху сценария на „Ноевия ковчег“. Остин се свързва с централата на НАМПД, където предава отчет за инцидента на руския бряг, а през останалото време се мъчи да сглоби нещо от останките на „Гуни“. „Арго“ се справя отлично със задачата си и не след дълго, покрай борда му започват да се точат красиви вили и средновековни укрепления, издигнати на брега на Босфора.

Двучасовото плаване през пролива никога не е скучно. Тясната, дълга близо тридесет километра водна ивица се смята за една от най-опасните в света. Капитан Атууд промъква „Арго“ между танкери, фериботи и пътнически съдове, докато извършва дванадесетте промени на курса, необходими за преодоляване на последната отсечка от днешното плаване. Силното течение от Черно към Мраморно море прави преживяването още по-вълнуващо. Всички на борда изпускат въздишка на облекчение, когато „Арго“ отминава пристаните, отредени за фериботи и увеселителни съдове, за да акостира недалеч от моста „Галата“.

Остин наблюдава от мостика, как телевизионният екип товари багажа си в едно такси. Каела му маха за раздяла и колата се загубва в гъстото движение. Кърт поглежда към огромния мост — страж на Златния рог и величествените очертания на „Топкапъ“, издигнат в 1400 година от султан Мехмед. В далечината се виждат минаретата на „Ая София“ и „Синята джамия“.

Връща се в каютата си, за да довърши писмената работа, а после взема душ и сменя шортите и фланелката с широки панталони и лек пуловер. Привечер слиза на кея, за да потърси такси. До него спира шевролет от около 1950 година. В него вече има пътници, което означава, че колата е „долмус“, ще рече — тъпкана. За разлика от нормалните таксита, тези вземат толкова пътници, колкото успеят да се наблъскат в тях.

Остин сяда между двама души на задната седалка. Мъж с яко телосложение заема сгъваемата седалка, а четвърти седи до шофьора. Остин казва да го закарат до площад „Таксим“. Вече няколко пъти е бил в града и го познава сравнително добре. Таксито поема в друга посока и отначало Кърт предполага, че го прави заради останалите пътници. Само че, никой не слиза. Шофьорът започва да се отдалечава от площада и като мисли, че това става, за да се надуе сметката, Остин се навежда напред и пита къде отиват.

Шофьорът продължава да гледа безмълвно пред себе си, но мъжът до него се обръща назад. Той има широко, брутално лице, което дори родната му майка надали харесва. Остин проучва чертите му за миг, преди да отмести поглед към пистолета в ръката му.

— Млък! — съска мъжът.