— Не ми разправяйте на мен кое е възможно и кое не е — крясва той. — Трябваха ни седмици, за да се домъкнем от Киев. Температурата беше тридесет градуса под нулата. Вятърът шибаше лицата ни като с бич. Такава буря през живота си не бях виждал. Тръгнах с пълна сотня5. Сам виждате какво е останало от нея. Другите останаха в степите, за да ни пазят тила през линиите на германците. Ако не ни бяха помогнали татарите, никога нямаше да се доберем до Одеса. Но ние успяхме. И вие трябва да го сторите.
Тавров овладява кашлицата си.
— В такъв случай, ще трябва да сменим курса и да угасим светлините си.
— Ами, направете го! — нарежда офицерът и отпуска желязната хватка.
Капитанът овладява дишането си и бърза назад към мостика със следващия го по петите казак. Когато наближават стълбата, която води в рубката, отгоре блясва ярък правоъгълник светлина. Няколко души излизат на платформата, а зад гърба им остава отворената врата.
— Бързо вътре! — крясва Якилев.
— Искаме да подишаме чист въздух — обяснява женски глас с немски акцент. — Вътре ще се издушим.
— Моля ви, мадам — казва майорът с по-мек тон.
— Щом настоявате — отвръща жената след миг. С видима неохота изблъсква останалите в кабината. При обръщането, Тавров различава профила й. Има волева брадичка и съвсем леко чип нос.
Един от казаците се провиква:
— Не можах да ги удържа, господин майор.
— Прибирай се вътре и затвори тази врата, преди да е чул целия свят глупавите ти извинения.
Войникът изчезва и захлопва вратата. Докато Тавров зяпа нагоре към затворената врата, дебелият пръст на майора се забива в рамото му.
— Нищо не сте видял, капитане — съобщава му казакът с дрезгав глас.
— Тези хора…
— Нищичко! За бога, човече! Не искам да ви убивам.
Тавров се мъчи да отговори, но от устата му не излиза и звук. Усеща промяна в поведението на кораба и се дръпва от Якилев с думите:
— Трябва да вървя на мостика.
— Какво е станало?
— Няма никого на руля. Нима не усещате? Онзи глупак, първият помощник, пак се е насвяткал.
Тавров се изкачва пръв в рубката. В светлината на компаса вижда рулевото колело да се завърта ту в една, ту в друга посока, сякаш движено от невидими ръце. Капитанът влиза вътре и се спъва в нещо меко и стенещо. Ругае с мисълта, че помощникът му се е напил до несвяст. Запалва лампата и разбира, колко е далеч от истината.
Помощникът лежи ничком върху металната палуба, а около главата му има локва кръв. Гневът на капитана се превръща в уплаха. Коленичи до младежа и го обръща. Насреща му зейва като втора уста огромна рана — гърлото е прерязано.
С разширени от ужас очи, капитанът се изправя и започва да отстъпва назад, докато гърбът му опира в твърда човешка маса. Рязко се завърта и съзира Якилев.
— Какво е станало? — пита майорът.
— Невероятно! Някой е убил първия помощник!
Якилев подритва трупа с върха на ботуша.
— Кой би могъл да го направи?
— Никой.
— Никой е заклал помощника ви като прасе? Я елате на себе си, капитане!
Тавров клати глава и не може да откъсне очи от трупа на убития.
— Искам да кажа, че познавам отлично хората си. Всички, освен последните двама.
— Какви последни? — Здравото око на Якилев блясва като фар срещу Тавров.
— Наех ги в последния миг като огняри. Бяха в бара, в който разговарях с Фьодоров и после поискаха работа. Имаха вид на главорези, но не ми стигаха хора и нямах избор.
Якилев псува, вади пистолет и като блъска капитана встрани, хуква навън и вика хората си. Тавров поглежда отново помощника и си дава дума да не допусне без бой да му се случи същото. Връзва кормилото и като скача в каютата си, отваря с треперещи ръце вратата на сейфа. Измъква оттам маузер калибър 7.63, с който се е снабдил преди много години за случай на бунт, развива мекото кадифе, зарежда пълнителя и като пъха оръжието в пояса си, наднича предпазливо през вратата.
Спуска се на долната палуба и поглежда през кръглия илюминатор във вратата, която води към кабините на пътниците. Коридорчето е пусто. Спуска се на главната палуба и бавно се прокрадва в нощта. Забелязва приклекналите край парапета казаци.
Внезапно през борда прелита неголям черен предмет, който тупва върху палубата и започва да подскача отгоре й, като хвърля искри.
— Граната! — виква мъжки глас.
С бързината на змия, Якилев се хвърля към гранатата, хваща я и като се претъркулва по гръб, запраща опасната гостенка в морето. Следва експлозия и викове на болка, докато казаците стрелят с пушките си в мъглата. Един от войниците се надвесва над парапета, с остър нож в ръка и прерязва въжетата на няколко впити в него куки. Разнася се рев на двигател, а казаците не спират да стрелят, докато тайнствената лодка се отдалечава.
Майорът се обръща рязко, с готово за стрелба оръжие. Като забелязва капитана, той се усмихва.
— Най-добре е да скриете някъде тази играчка, преди да сте се наранил с нея — съветва го той.
Тавров пъха оръжието в пояса си и приближава с въпрос:
— Какво стана?