Огнен лед

Тавров е обгърнал с ръка най-близко седналото до него момиче. Продължава да го прегръща и когато се оказва в ледената вода, викайки високо името на загиналата си дъщеря. Вижда някакъв дървен отломък и се насочва с бавни движения към него, за да не бъде забелязан, като влачи почти изпадналото в несвяст момиче подире си. Той му помага да се покатери върху несигурния сал, а после го тласка от себе си, така че импровизираното спасително средство излиза заедно с товара си от светлината на загиващия кораб, за да потъне в мрака на нощта. Премръзнал и изтощен, старият капитан се плъзга под равнището на ледената вода, като отнася със себе си своята мечта за уютна къщичка на брега на морето.

1

Недалеч от континента, в наши дни

Лирой Дженкинс тегли рачилото към борда на своя „Керкенез“ и поглежда хоризонта. Там се е появил гигантски кораб. Той бързо изважда чифт гневни и дебели омара, привързва щипките им и ги хвърля в живарника, след което зарежда нова стръв в приспособлението и го пуска зад борда, преди да отиде в кубрика за бинокъла. Той поглежда в окуляра и едва не възкликва на глас:

— Леле-мале!

Корабът е гигантски. Дженкинс го разглежда от носа до кърмата, с око на познавач. Преди да се пенсионира и да се отдаде на лов на омари, той е преподавал години наред океанография в Университета на щата Мейн, а не една или две ваканции е прекарал на борда на изследователски съдове, но този тук няма нищо общо с който и да било познат нему кораб. Дълъг е не по-малко от двеста метра. От палубата стърчат кранове и биги. Дженкинс разбира, че това е някакъв изследователски съд. Гледа го, докато се загубва от погледа му, а след това започва да вади останалите си рачила.

Дженкинс е висок и широкоплещест мъж, около шестдесетте, чиито грубовати черти наподобяват скалистите брегове на родния му Мейн. Когато изтегля последното рачило, силно загарялото му лице се озарява от широка усмивка. Денят е изключително добър. Това златоносно място е открил по чиста случайност преди няколко месеца. То не спира да го снабдява с огромни раци, а Дженкинс не спира да се връща тук отново и отново, макар за целта да се отдалечава от брега доста повече от обичайното. За щастие, единадесет метровата му дървена лодка запазва изключителните си мореходни качества, дори когато е претоварена. Той насочва съда към брега, оставя го на автопилот и слиза долу, за да се възнагради с един хубав, дебел сандвич. Тъкмо изгражда сложната конструкция от хляб, сирене, салам и шунка, когато чува едно приглушено „Бум!“, което прозвучава като гръмотевица, обаче идва отдолу.

Лодката подскача толкова силно, че бурканчета горчица и майонеза се сриват от полицата. Дженкинс запраща ножа в умивалника и се хвърля към палубата. Чуди се дали не се е счупил пропелера или пък се е натъкнал на плаващ дънер, но нищо върху водната повърхност не дава основания за подобни предположения. Морето е спокойно и почти напълно гладко. Малко преди това го е сравнил с опънат син брезент.

Лодката е престанала да се тресе, той се оглежда много внимателно, а сетне свива рамене и слиза да си довърши сандвича. След като почиства кубрика, Дженкинс отново се качва на палубата, за да си хапне на спокойствие. Като забелязва няколко разместени рачила, той ги връзва с въженце, а после влиза в рубката, където изпитва внезапно неприятното чувство, че се намира в потеглил нагоре бърз асансьор. Хваща се за един винч7, за да не загуби равновесие. Лодката подскача, после отново се издига още по-високо, пада, за да изпълни цикъла за трети път, преди да се стовари във водата, където започва бясно да се тресе.

След известно време този ад спира, лодката се стабилизира, а Дженкинс съзира в далечината някакво трудно за определяне движение. Грабва бинокъла си и оглежда морската повърхност, за да съзре, след като е нагласил фокуса, три черни бразди в посока север — юг. Вълните се движат към брега. Дълбоко заспала тревога звънва в съзнанието му. Не може да бъде! Спомените го носят назад към бреговете на Папуа, Нова Гвинея през онзи юли на 1998 година, когато се намираше на борда на един изследователски кораб. Внезапно уредите показаха мистериозна експлозия, необяснима сеизмична дейност на морското дъно. Разпознали симптомите на цунами8, учените от борда се опитаха да предупредят брега, но много от селищата бяха лишени от всякаква връзка с околния свят. Гигантските вълни ги изравниха със земята, като огромен парен валяк. Разрухата беше ужасяваща. Дженкинс никога няма да забрави гроздовете тела, окичили високите дървета, нито пируващото из локвите многобройно стадо крокодили.

Радиото изведнъж забърборва с десетки грубовати гласове на мейнски рибари.

— Оп-па-а-а-а! — разпознава Дженкинс дрезгавия тембър на своя съсед Елуд Смоли. — Чу ли някой този хубав тътен!

— Също като реактивен изтребител, само че под вода — добави друг.

— Друг да е усетил вълните? — обажда се трети.

— И още как! — потвърждава ветеранът Хомър Гуджън. — Помислих си, че са ме качили на влакчето на ужасите.