— Трябва да мине някоя и друга година — отговори Дар спокойно. — Двайсет и две, ако си спомням точно датата. Предполагам, че ако има някой свободен планер, ще продължа обичайната си работа. Ако няма, ще правя това, което ми наредят Учителите.
Крюгер бе вече схванал, че думата „година“ се отнася за един цикъл на червеното слънце; следователно времето, споменато от Дар, бе приблизително равно на тринайсет месеца. Но преди да зададе следващия си въпрос, местният жител го изпревари.
— А ти какво ще правиш? Наистина ли искаш да отидеш до самия лед и да видиш Учителите? Аз мислех, че ще предпочетеш да останеш по крайбрежието, когато стигнем там.
— За мене, както ми се струва, ще бъде по-добре да продължа с теб, докато ти си съгласен, разбира се. Все пак това са твои хора и ти ще прецениш дали да се виждам с тях.
— Много бих искал, но не знаех какво ще кажеш ти.
— А защо да не искам? Аз имам по-голяма нужда от помощ, отколкото ти, така че твоите Учители сигурно ще се съгласят да ми я предоставят. Навярно вашата група е достатъчно заета, след като ти мислиш, че ще се наложи да продължиш веднага работата си, но аз мога да почакам. Може би след като отмине срокът, за който ти спомена, те ще бъдат по-свободни и ще ми помогнат. Между другото аз също искам да услужа с каквото мога на твоите сънародници.
Дар не му отговори веднага, а по времето, когато Крюгер го бе опознал вече достатъчно, за да си даде сметка за сътресението, което неговите думи не са могли да не предизвикат в събеседника му, той бе вече забравил подробностите на разговора. По всяка вероятност чувствата, които Дар бе изпитал при неговите думи, не стигнаха никога до съзнанието му. Отговорът бе уклончив дотолкова, доколкото малкият летец съумя да се овладее:
— Убеден съм, че ще измислят нещо.
Главното недоразумение намери още по-добра почва, поне за едната от страните.
Въпреки всичко приятелството между двамата се засилваше. Поне Крюгер можеше да се закълне, че си даваше сметка за чувствата си към Дар и че имаше достатъчно доказателства за неговото отношение. Едно от тези доказателства стана очевидно по време на тяхното пътуване — по-точно тогава, когато стигнаха до брега — защото този ден наистина дойде, след като няколко от двайсет и двете години, за които спомена Дар, преминаха в път.
Джунглата поизтъня; все по-често се срещаха петна от лава и вулканична пепел. Очевидно активността на местните вулкани бе приключила доста скоро от гледна точка на продължителността на геоложките процеси. Трябваше да се катерят повече, отколкото им се бе налагало от стотици мили насам. Нито едно от възвишенията не надхвърляше няколкостотин фута, но обикновено те бяха доста стръмни, защото ъгълът на слягане на вулканичната пепел е от порядъка на трийсет градуса. Крюгер не бе забравил думите на Дар и подозираше, че скоро ще видят морето, но все пак то го изненада.
Бяха стигнали до хребета на един от хълмовете, който привидно не се отличаваше с нищо от останалите, когато пред тях за първи път се откри пространство, много по-обширно от всички досега; най-сетне можаха да погледнат на разстояние много мили напред. А наистина имаше какво да се види.
От двете страни на техния път на север лежаха два огромни вулканични конуса, високи близо по хиляда фута. Между тях блещукаше равнина в наситено син цвят, която можеше да бъде само голямата водна маса, търсена така отдавна. Но дори тя привлече само малка част от вниманието и на двамата. Наместо към морето, те приковаха за няколко минути погледи в пространството пред него — в мястото, сгушено в седловината между вулканите, заемаща подножието на техните склонове. А после се обърнаха един към друг и попитаха почти едновременно:
— Това твоите хора ли са?
IV. Археология
Хора в действителния смисъл на думата не се виждаха, но съвсем очевидно бяха идвали по тези места. Градовете не се строят сами, а пространството между двата конуса бе град, независимо дали го гледаха очите на човек, или на жител на Абиормен. Нито една от сградите не изглеждаше много висока. Според разположението на прозорците максималната височина бе три-четири етажа. Самите прозорци очевидно бяха големи — щеше да е трудно да се видят от това разстояние, ако бяха малки — но никой от тях не отразяваше светлината, така че сигурно не бяха остъклени. Това би могло да бъде и случайност, но при две слънца на небето и хиляди прозорци срещу тях вероятността нито един да не отразява светлината бе прекалено малка.
Крюгер осъзна почти мигновено, че ако неговите представи за Дар бяха правилни, сънародниците на малкия летец в никакъв случай не биха могли да построят подобно нещо. Но той чакаше отговор. Минаха няколко секунди, тъй като и Дар се надяваше да получи отговор на своя въпрос. Крюгер отговори първи:
— Не, моите хора не са го строили. Никога досега не съм виждал нито него, нито нещо подобно.
Дар прие думите му с известно съмнение и на свой ред отрече да е виждал града.