Огнен цикъл

— Убежищата при ледената шапка са построени отдолу — каза той. — А тези са на повърхността. И моят град Куор е отгоре, но сградите и техните цветове са съвсем различни. Аз също не съм виждал никога подобно място.

Дар се надяваше, че в това „също“ не прозира съвсем ясно логичният извод от това, което бе казал.

— Струва ми се, че мястото е безлюдно. Нека погледнем все пак.

Именно тук Дар показа приятелското чувство, което вече изпитваше към човешкото същество. Ако нещата опираха само до него, той щеше да заобиколи града колкото бе възможно по-отдалече. Той не бе така доволен, както би трябвало да се очаква, когато Крюгер каза, че градът бил безлюден; Учителите винаги бяха доста загадъчни, когато ставаше дума за някои неща, свързани с огъня. Но въпреки съмненията си, които бяха много близко до страха, Дар Ланг Ан не възрази нито дума на предложението на Крюгер и двамата заслизаха към града.

Наложи се да изминат още няколко мили в джунглата, преди да стигнат до него. Дар бе изненадан, че от околната растителност не се долавяха дори обичайните животински звуци. Може би и Крюгер го бе забелязал, но не каза нищо. Но бе възможно и да не го бе доловил; Дар помисли това, защото от доста време вече знаеше, че собственият му слух е много по-остър от слуха на неговия приятел. Отсъствието на диви животни бе едно възможно доказателство, че градът не е така безлюден, както вярваше Крюгер, затова Дар държеше арбалета си в готовност.

Но не се наложи да използва оръжието. След известно време джунглата остана зад тях; до първите сгради имаше не повече от няколкостотин ярда сравнително открито пространство. Те спряха и огледаха внимателно сградите.

Нищо не помръдваше; дори ушите на Дар не долавяха никакъв съмнителен шум. Крюгер почака още няколко минути и продължи нататък. Той не се обърна, за да подкани Дар или да провери дали бе тръгнал, но летецът го последва, макар че в главата му се въртяха доста неласкави мисли за човешкото същество. Ако нещо трябваше да се случи — ако трябваше да опровергае сам нелогичното си доверие в Крюгер, — точно сега бе времето да го стори. Арбалетът му бе все още запънат, но за своя чест той не го бе насочил към Крюгер.

Внезапно почвата под краката им се превърна в твърда настилка, по която ноктите на Дар застъргаха, макар и слабо. Настилката, както и сградите, бе направена от правоъгълни блокчета от лава, грижливо одялани и подредени. Сградите не се оказаха толкова високи, колкото бе преценил Крюгер от разстояние — те наистина имаха по три или четири етажа, както бяха подсказали прозорците, — но всеки етаж бе висок не повече от пет фута.

Сградите едва ли бяха обитаеми домове, поне от гледна точка на Крюгер. Бяха прекалено отворени за тази цел. От една страна, не остъклените прозорци заемаха повече от половината площ на стените, а от друга — приземният етаж сякаш се състоеше само от врати. Покривите наистина бяха стабилни и сигурно не пропускаха дъжда, но това сякаш бе единствената прилика на постройките с жилищни сгради.

Самите врати бяха доста странни, ако въобще можеше да се каже, че това бяха врати. След като огледа отвън пет-шест сгради, Крюгер не можа да разбере дали по долните етажи през няколко фута бяха разположени врати, оформени като камбани, или външните стени бяха построени от колони с причудлива форма. Второто обяснение му се стори малко по-правдоподобно, защото да се нарече „врата“ един отвор, който в основата си бе широк четири фута, висок бе три и половина фута и бе оформен като кривата на вероятностна функция, бе равносилно на произволно разширяване на значението на тази дума.

Двамата пътници разбраха много скоро, че всеки от тях бе казал истината, когато отрекоха всякакви връзки с града. Таваните бяха прекалено ниски за човешко същество и въпреки че Дар можеше да се движи безпрепятствено във всяка стая, вратите очевидно не бяха пригодени за себеподобните му. Тази мисъл накара Дар да отпусне своето оръжие, макар и не напълно.

Крюгер искаше да разгледа вътрешността на някоя-от сградите, но Дар предложи да огледат най-напред целия град. Те се спуснаха по улицата, на която се озоваха, когато стигнаха до настилката.

Тя водеше към морето, но по всяка вероятност не стигаше дотам. Планът на града бе доста сложен, тъй като очевидно нито една улица не го пресичаше изцяло. Крюгер продължи към морето, защото вярваше, че най-големите сгради, които можеха да му кажат нещо, би трябвало да се намират на брега.

Той се оказа прав, но само отчасти. Градът наистина слизаше до морето и постепенно те забелязаха по-внушителни сгради. Но най-големите от тях не бяха разположени на брега. Те се намираха доста навътре в пристанището.