Огнен цикъл

Тиър бе залязъл сравнително скоро, но над града прегърмя и преваля няколко пъти, докато те оглеждаха’ сградите. А когато и двамата решиха, че бяха видели достатъчно и могат да продължат по-нататък, поредната буря току-що започваше. Да пътуваш в дъжда не бе невъзможно — Крюгер и без това бе вир-вода през цялото време, — но видимостта бе слаба и те решиха да почакат.

Дъждът валя не по-дълго от предишните и скоро небето започна да се прояснява. Дар намести вързопа на раменете си и те тръгнаха, макар че продължаваше да вали. Дъждът падаше по каменната настилка доста шумно и пречеше на обикновения разговор; по улицата нямаше водосточен канал и ручейчетата ромоляха надолу към морето. Навярно точно поради тези причини Дар не успя да предупреди другаря си. Във всеки случай по-късно той настояваше, че е станало именно така.

Каквато и да бе причината, никой от тях не знаеше, че не бяха сами, докато другите не издадоха присъствието си. Пътуването им бе прекъснато от внезапна дума и действие: думата бе „спри!“, а действието — стрела от арбалет, изплющяла на улицата пред тях. Дар и Крюгер съобразиха, че стрелата бе дошла отгоре; огледаха бързо ръбовете на околните покриви, но не забелязаха никакво движение.

Думата бе произнесена на езика на Дар и летецът се почувствува задължен да отговори. Той внимаваше особено много да не вдигне собствения си арбалет, когато попита:

— Какво искате?

— Трябва да дойдете с нас.

— Защо? — обади се Крюгер, разбрал достатъчно добре репликите, за да запита на свой ред.

— Вие… града.

Момчето разбра само първата и последната дума от изречението.

— Какво ги безпокои? — попита Крюгер.

— Безпокойството е за нас. Ние… Как да ти кажа?… Сгрешили сме, като сме влезли в града.

— С какво?

— Не казват.

Дар не спомена, че се досещаше коя бе причината; сега не бе време за дълги обяснения.

— Имаш ли представа какви са?

— Да, макар и да не съм сигурен.

— А какво да правим?

— Каквото ни кажат.

Дар, който бе застанал в средата на голата улица, нямаше никакво желание за арбалетен двубой с неизвестен брой противници, от които не се виждаше нито един. Но той бе готов със следващия въпрос:

— Какво ще ни направите, задето сме влезли в града?

— Каквото кажат Учителите. Ние не решаваме.

— А в миналото как е било?

— От много години насам никой не се е противопоставял на Учителите. Отначало, когато хората бяха млади, някои се опитваха; наказваха ги и те не повтаряха вече грешката си.

— Представете си, че не сме знаели за тази грешка.

— Ти не можеш да не знаеш, защото си човек. На онова нещо с тебе може и да му се прости. Учителите ще решат.

— Но аз никога не съм чувал за този град; моите Учители не са ми казвали, а в книгите не съм срещал нищо. Откъде да знам?

— Тогава твоите Учители са много глупави. Може би грешката все пак не е твоя.

Дар бе силно възмутен, но Крюгер сигурно щеше да се противопостави на язвителния му отговор, ако бе съумял да проследи отблизо целия разговор.

— Аз от вашия град ли съм?

— Не.

— А вашите Учители казвали ли са ви за моя град?

— Не.

— Тогава на Абиормен трябва да има две групи глупави Учители.

Ако Крюгер бе разбрал тези думи, той можеше да очаква с пълно основание облак стрели наместо отговор, но не се случи нищо подобно. Невидимият говорител просто се върна към първия си въпрос:

— Ще дойдете ли с нас без бой?

— Ще дойдем.

Дар отговори, без да се съветва с Крюгер. Момчето го бе вече питало какво да правят и навярно нямаше собствено мнение по въпроса.

След последните думи на Дар петдесетина същества наизлязоха от входните отвори на съседните сгради. Крюгер не се изненада особено много от тази гледка, но Дар бе неимоверно стъписай, когато видя, че външно нападателите не се различаваха с нищо от него. Той бе обикалял доста много; по време на служебните си пътувания до Ледените укрепления и другаде бе срещал хора от собствената си раса, които живееха в десетки градове, пръснати по Абиормен, но никога не бе чувал да се говори за някои други, с изключение на неуловимите диваци, които обикаляха около градовете на самите Учители. Въпреки всичко фактите бяха неоспорими; хората наоколо не се различаваха с нищо от жителите на градовете, посетени досега от него. Дори ремъците, които носеха, приличаха напълно на собствените му ремъци, а арбалетите на повечето от тях сякаш бяха изработени от Мер Кра Лар в родния Куор.

Един от групата, който сигурно бе някакъв началник, заговори веднага, когато стигна до тях.

— Преди малко ти спомена една дума, която не познавам. Какво е това книга?

Крюгер не разбра въпроса; Дар никога не бе му казвал какво носи във вързопа, който пазеше така внимателно. Навярно Дар нямаше да се изненада, че неговият спътник не разбира от тези неща, защото той не бе човек, но за него бе немислимо, че един представител на собствената му раса може да не е чувал никога за книги. Животът просто не би могъл да продължи, ако не е бил записан животът преди него!