Читаем Огнен цикъл полностью

Дар и Крюгер не възразиха, макар че момчето изпита обичайните си съмнения към храната. Част от нея, поднесена най-напред, бе растителна; донесоха я в големи кошници, които поставиха на земята. Всички седнаха да се хранят около тях и Крюгер можа да си избере само нещата, за които знаеше, че са безопасни. В това време част от обитателите на селото се отправиха към гейзерите с кошници, в които имаше късове месо. Когато се върнаха, те ги поставиха на мястото на вече празните кошници; Крюгер с изненада откри, че месото бе толкова горещо, та не можеше да се държи в ръката. Очевидно бе сварено в някой от изворите.

Той и Дар бяха още гладни, но никой от двамата не се осмели да опита от месото след онова, което стана с Крюгер. Те гледаха тъжно как хората от селото гълтаха лакомо, докато една мисъл хрумна на момчето.

— Дар, тези хора са също като теб. След като свареното месо им понася, ти защо не ядеш? Поне единият от нас трябва да пази силите си.

Дар не бе съвсем сигурен, че обитателите на селото и той си приличат напълно, но неговото чувство за дълг го накара да се замисли и не след дълго да се съгласи, че приятелят му бе прав. Той започна да яде, но безпокойството му бе така очевидно за хората около него, че стана причина за още по-голямо удивление, отколкото външността на Крюгер.

Запитаха го от какво бе разтревожен и когато той им разказа за злополучния опит на своя приятел, изненаданите погледи се спряха отново на Крюгер.

— Не разбирам нищо от цялата тази работа — забеляза един от местните хора. — Ние винаги варим месото; това е правило; навярно твоят приятел е ползвал извор с отровна вода.

— Никакъв извор. Наблизо имаше само река със студена вода, а и нямахме достатъчно голям съд.

— Тогава как е приготвил месото?

— Сложи го на огъня.

Възклицанията, избухнали внезапно при тези думи, се сториха на Дар първата нормална реакция на хората около него, но почти веднага той разбра, че бе станало недоразумение.

— Наблизо ли беше огънят? — бе следващият въпрос. — Наредено ни е да съобщаваме на Учителите веднага, щом някъде се събуди друг вулкан, освен онези до Големия град.

— Това не беше вулкан. Той сам запали огъня.

Всички погледи се заковаха отново върху Нилс Крюгер; настъпи мъртва тишина. Никой не поиска от Дар да повтори думите си, защото всеки жител на Абиормен има достатъчно доверие на собствения си слух и на паметта си, за да предположи, че не е разбрал правилно такова просто изречение. Но недоверието се чувствуваше достатъчно ясно. Дар бе готов да заложи книгите си, че следващият въпрос няма да го изненада. И щеше да спечели.

— Как става това? Той има странен вид, но не изглежда силен.

Последната дума не се отнасяше само за физическа сила; тя имаше по-общо значение за всички възможни умения.

— Той има едно приспособление, което прави съвсем мъничък огън, когато го докосне както трябва. С него запалва малки парченца дърво, а когато те се разгорят, ги използва, за да разпали по-големите.

Питащият очевидно не повярва. А тъй като повечето от останалите също се съмняваха, разнесе се общо одобрително възклицание, когато той каза:

— Ще трябва да го видя.

Дар внимателно се въздържа да не се издаде с оня израз, който при него бе равностоен на усмивка, когато запита:

— Дали вашите Учители ще се съгласят да почакат, докато той ви го покаже, или и те ще поискат да го видят?

Неговият въпрос предизвика бърз разговор между обитателите на селото; на края един от тях изтича до малка колиба, разположена встрани от групата постройки. Дар проследи с любопитство човека, който се вмъкна вътре, опитвайки се да разбере нещо от неясните звуци, долитащи оттам. Опитът му не успя и той бе принуден да дочака връщането на пратеника.

— Учителят каза да съберем дърва, каквито трябват на чужденеца, а после да му покажем запалването на огъня.

Местните жители се пръснаха веднага по колибите, а през това време Дар попълни онези моменти от разговора, които Крюгер не бе разбрал. Той не бе свършил, когато отвсякъде започнаха да пристигат дърва.

Нито едно от тях не бе донесено направо от джунглата; очевидно вече бяха насечени и изсушени по колибите. Видът им не подсказваше, че са били приготвени специално за огън. Точно обратното. Впрочем за това говореше и досегашното развитие на нещата, но във всеки случай дървата бяха тук. Крюгер избра няколко парчета, нацепи ги на трески с ножа, взе малък наръч от по-дебелите и се изправи, давайки знак, че бе готов. Дар тръгна пръв към колибата, в която преди малко влезе пратеникът.

Спряха го веднага.

— Не оттам, чужденецо!

— Но нали вашите Учители са там.

— На такова малко място?! Не, разбира се. Вярно е, че те говорят там, но сега искат да видят както теб, така и твоя подпалвач.

Говорещият тръгна обратно по пътеката, по която бяха пристигнали в селото; задържаните го последваха. Останалите тръгнаха след тях.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза