Огнен цикъл

Тиър се появи за малко и изчезна — дъждът и слънцето се сменяха; двамата пътници останаха с убеждението, че учителите на племето, което ги бе задържало, навярно бяха благоразположени към тях, но това не им пречеше да бъдат прекалено настойчиви. Щом кажеха нещо, то не се променяше. За жалост те бяха решили, че Нилс Крюгер и Дар Ланг Ан трябва да бъдат по всяко време на разположение за разговори, така че обитателите на селото, които изпълняваха нарежданията им буквално, се постараха да осигурят това.

И все пак те не бяха пленници в истинския смисъл на думата. Имаха право да се разхождат навсякъде из селото и близките му околности, с изключение на колибата, където отиваха само местните жители, за да разговарят с Учителите. Когато невидимите същества научиха за часовника на Крюгер, което стана по време на втория разговор, те любезно се съгласиха двамата да не бъдат непрекъснато в непосредствена близост при условие, че се явяват след определени интервали от време, уговорени на място от двете страни. Крюгер си помисли, че тяхната спогодба бе много добре издържана в психологически аспект, тъй като заедно с разрешението за свободно движение Дар получи и полуобещанието, че книгите ще му бъдат върнати не след дълго, макар и да не научи точно кога: „В момента те се разглеждат с най-голям интерес.“ Крюгер не пропусна да отбележи, че от Дар не бе поискано да преподава уроци по своята писменост; истински важен бе само фактът, че обещанието привърза Дар към селото така силно, както и чифт стоманени белезници. Засега той отказвате да обсъжда всякакви планове, които предвиждаха отдалечаване от скъпоценните му книги.

Крюгер реши да провери как стояха някои неща и при първия удобен случай запита дали забраненият достъп до града се отнася и за пленниците. Той очакваше категоричен отказ и бе приятно изненадан, когато им разрешиха да отидат дотам, но при условие да не преместват и да не повреждат нищо. Той не спомена за ножа, взет от Дар, и обеща да изпълнят исканото от тях.

Дар се страхуваше, че това няма да се хареса на жителите на селото, защото все пак бе малко странно да се разрешава на пленниците нещо, което бе забранено за техните пазачи. Но след като не доловиха никакъв признак за промяна в отношенията, те стигнаха до заключението, че думата на Учителите бе наистина абсолютно задължителна за тези хора.

Двамата се възползваха няколко пъти от даденото им разрешение, но не откриха нищо повече от онова, което бяха пилели при първото си посещение. Крюгер търсеше внимателно и планомерно централата, която захранваше града с енергия, но не успя да я намери. Бе разочарован — много искаше да разбере какъв източник на енергия бяха използвали строителите на този град.

Учителите не ги попитаха пито веднъж дали спазват наложеното им условие, но един ден и двамата се уплашиха здравата по време на поредния разговор.

— Дар — запита говорещият, — от какво са направени токите, които носиш?

Видимо въпросът не обезпокои летеца, но Крюгер внезапно съобрази какво може да се крие зад него и побърза да отговори:

— Той ги носеше още преди да дойдем тук; не са от града.

— Вярно е — бе отговорът, — но ние се интересуваме от друго. Е, Дар?

— От желязо — каза истината летецът.

— Така мислехме и ние. Бъди така добър и ни обясни как е възможно да ги притежава човек, комуто е строго забранено да има нещо общо с огъня, а и живее с хора, за които е в сила същият закон?

— Мога да кажа, но не и да обясня — отговори точно Дар. — Намерих ги. Имаше много такива неща около града и в самия град, където живяхме най-напред. Взехме толкова, колкото искахме, защото нямаше закон, който да ни забранява това. Не знаех, че желязото има нещо общо с огъня — завърши той, като погледна с безпокойство токите.

На това място разговорът прекъсна или по-точно бе прекъснат внезапно. Един от гейзерите, разположен на трийсетина ярда от мястото, където бяха седнали пленниците, избра точно този момент, за да освободи в огромни количества вряща вода част от своята енергия. Дар и Крюгер не останаха да се сбогуват; отдалечиха се бързо от неспокойното място, доколкото позволяваха облаците пара, разбира се.

На два пъти Крюгер се спъна по скалния терен и кипящата вода едва не го заля, докато се изправяше. Струваше им се, че бяха изминали часове, а в същност всичко трая по-малко от минута; на края излязоха от обсега на опасността, овладени единствено от инстинкта за самосъхранение.