Читаем Огнен цикъл полностью

— Мисля, че няма от какво да се плашим. Почвата на този конус изглежда много по-стабилна, отколкото на другия; не забелязах никакви следи от скорошни свличания.

— По другия също не се забелязваха следи, а е възможно никой да не се е качвал досега по този. Шумът от стъпките ни може да се окаже напълно достатъчен.

Можеха да си спестят обсъждането, защото така и не стигнаха до върха. Пътят престана да се изкачва почти по същото време, когато последните краища на града, с изключение на засипаните райони, се скриха от погледа им; без да кажат нито дума, те продължиха по настлания път.

В далечината се откриваше все по-просторна гледка; когато се обърнаха назад, от пристанището се виждаше само онази част, която някога е била суша, както сочеше разположението на улиците, очертани под прозрачната вода. А пред тях, на много мили в далечината, чезнеше почти правата брегова линия.

Навътре в материка, докъдето стигаше погледът, се простираше джунглата. Дори от тази височина, която не бе кой знае колко голяма, те не успяха да обхванат с поглед цялото пространство, простиращо се до полето от лава, където се бяха срещнали. Дотук нищо не обясняваше построяването на пътя, който сякаш не водеше за никъде. Те забързаха по него с нарастващо любопитство.

Около четвърт миля по-далече от мястото, откъдето зърнаха последното ъгълче от пристанището, те стигнаха до кратера. Нищо не говореше, че тук има кратер; склонът ту се издигаше нагоре, ту се отдалечаваше от пътя под обичайния ъгъл, но в следващия миг долният склон просто изчезна и пътят се заспуска опасно по ръба на тристафутовата пропаст. Двамата видяха стабилно метално перило и се надвесиха над него.

Кратерът, ако това наистина е било някога кратер, не бе разположен на върха на хълма, а доста встрани; пътят ги бе отвел до най-високата точка от околния му ръб; върхът на конуса продължаваше още няколкостотин фута нагоре. Кратерът бе направо необичаен; вътрешните му стени представляваха отвесни пропасти и в началото Крюгер го достраша. После той видя, че самите стени не бяха изградени от същия материал като склоновете на хълма и постепенно му стана ясно, че тук всичко бе изкуствено.

Стените бяха направени от бетон или нещо подобно. Бяха оформени с инструменти. Дъното не изглеждаше като заострения конус на обикновен малък кратер, но не бе и съвсем равно.

Виждаше се малко езерце; по-голямата част от останалата площ бе покрита с растителност. В краищата на бетоновия кладенец стената бе сякаш издадена на известно разстояние успоредно на дъното; там нямаше растителност. Двамата наблюдатели забелязаха входните отвори на някакви пещери или тунели в стените и едновременно затърсиха с поглед пътя, който трябваше да води надолу.

Нищо по външната стена не напомняше макар и слабо за стълба, така че логично бе да продължат по пътя, който сигурно е бил построен за слизане в шахтата. Скоро се оказа, че са постъпили правилно, тъй като пътят, който дотук обикаляше около възвишението, изкачвайки се все по-нагоре, сега заизвива надолу, сякаш искаше да последва снижаващия се околен ръб на шахтата. В най-стръмния участък, дълъг около двеста ярда, гладката повърхност на настилката бе заменена с нещо като тесни стъпала с много ниски чела или просто с гънки, които увеличаваха сцеплението.

След малко двамата стигнаха до място, където в самия край на пътя растяха дървета, надвесени както над него, така и над самата шахта. Те им бяха попречили да проследят с поглед пътя отгоре; оказа се, че бяха скрили от тях и някакви сгради, разположени на съвсем равни интервали надолу по склона. Бяха построени в същия стил като сградите в града, но имаха само по един етаж. Дар и Крюгер се поколебаха дали веднага да ги разгледат по-подробно, или да видят докъде стигаше пътят и да се върнат по-късно, ако останеше време. Спряха се на втората възможност.

Оказа се обаче, че не бе нужно много време, за да проследят пътя докрай. След около двеста ярда надолу по склона той стигаше до открито, настлано пространство, което Крюгер нарече мислено „паркинг“. След като го разгледа и помисли още няколко минути, той не намери по-подходящо наименование; оттам двамата изследователи се върнаха при сградите. А след като влязоха в първата от тях, от съзнанието на Крюгер напълно изчезна мисълта, че бяха вече закъснели за срещата с Учителите.

Той веднага помисли, че това бе градската електроцентрала. Нормално е генераторите да изглеждат почти по един и същ начин, независимо от природата на конструктора или от движещата сила, така че предметите в първата сграда бяха очевидно генератори. Те бяха големи, но Крюгер нямаше достатъчно познания, за да определи дали мощността им стигаше за целия град. Техните внушителни котви бяха прикрепени към вертикални оси; очевидно източникът на механична енергия се намираше под нивото на терена. Когато се убедиха в това, двамата огледаха набързо наоколо; усилията им бяха възнаградени, защото скоро откриха горната част от наклонен път, който водеше надолу — точно така, както бяха очаквали.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза