Огнен цикъл

— Мисля, че няма от какво да се плашим. Почвата на този конус изглежда много по-стабилна, отколкото на другия; не забелязах никакви следи от скорошни свличания.

— По другия също не се забелязваха следи, а е възможно никой да не се е качвал досега по този. Шумът от стъпките ни може да се окаже напълно достатъчен.

Можеха да си спестят обсъждането, защото така и не стигнаха до върха. Пътят престана да се изкачва почти по същото време, когато последните краища на града, с изключение на засипаните райони, се скриха от погледа им; без да кажат нито дума, те продължиха по настлания път.

В далечината се откриваше все по-просторна гледка; когато се обърнаха назад, от пристанището се виждаше само онази част, която някога е била суша, както сочеше разположението на улиците, очертани под прозрачната вода. А пред тях, на много мили в далечината, чезнеше почти правата брегова линия.

Навътре в материка, докъдето стигаше погледът, се простираше джунглата. Дори от тази височина, която не бе кой знае колко голяма, те не успяха да обхванат с поглед цялото пространство, простиращо се до полето от лава, където се бяха срещнали. Дотук нищо не обясняваше построяването на пътя, който сякаш не водеше за никъде. Те забързаха по него с нарастващо любопитство.

Около четвърт миля по-далече от мястото, откъдето зърнаха последното ъгълче от пристанището, те стигнаха до кратера. Нищо не говореше, че тук има кратер; склонът ту се издигаше нагоре, ту се отдалечаваше от пътя под обичайния ъгъл, но в следващия миг долният склон просто изчезна и пътят се заспуска опасно по ръба на тристафутовата пропаст. Двамата видяха стабилно метално перило и се надвесиха над него.

Кратерът, ако това наистина е било някога кратер, не бе разположен на върха на хълма, а доста встрани; пътят ги бе отвел до най-високата точка от околния му ръб; върхът на конуса продължаваше още няколкостотин фута нагоре. Кратерът бе направо необичаен; вътрешните му стени представляваха отвесни пропасти и в началото Крюгер го достраша. После той видя, че самите стени не бяха изградени от същия материал като склоновете на хълма и постепенно му стана ясно, че тук всичко бе изкуствено.

Стените бяха направени от бетон или нещо подобно. Бяха оформени с инструменти. Дъното не изглеждаше като заострения конус на обикновен малък кратер, но не бе и съвсем равно.

Виждаше се малко езерце; по-голямата част от останалата площ бе покрита с растителност. В краищата на бетоновия кладенец стената бе сякаш издадена на известно разстояние успоредно на дъното; там нямаше растителност. Двамата наблюдатели забелязаха входните отвори на някакви пещери или тунели в стените и едновременно затърсиха с поглед пътя, който трябваше да води надолу.

Нищо по външната стена не напомняше макар и слабо за стълба, така че логично бе да продължат по пътя, който сигурно е бил построен за слизане в шахтата. Скоро се оказа, че са постъпили правилно, тъй като пътят, който дотук обикаляше около възвишението, изкачвайки се все по-нагоре, сега заизвива надолу, сякаш искаше да последва снижаващия се околен ръб на шахтата. В най-стръмния участък, дълъг около двеста ярда, гладката повърхност на настилката бе заменена с нещо като тесни стъпала с много ниски чела или просто с гънки, които увеличаваха сцеплението.

След малко двамата стигнаха до място, където в самия край на пътя растяха дървета, надвесени както над него, така и над самата шахта. Те им бяха попречили да проследят с поглед пътя отгоре; оказа се, че бяха скрили от тях и някакви сгради, разположени на съвсем равни интервали надолу по склона. Бяха построени в същия стил като сградите в града, но имаха само по един етаж. Дар и Крюгер се поколебаха дали веднага да ги разгледат по-подробно, или да видят докъде стигаше пътят и да се върнат по-късно, ако останеше време. Спряха се на втората възможност.

Оказа се обаче, че не бе нужно много време, за да проследят пътя докрай. След около двеста ярда надолу по склона той стигаше до открито, настлано пространство, което Крюгер нарече мислено „паркинг“. След като го разгледа и помисли още няколко минути, той не намери по-подходящо наименование; оттам двамата изследователи се върнаха при сградите. А след като влязоха в първата от тях, от съзнанието на Крюгер напълно изчезна мисълта, че бяха вече закъснели за срещата с Учителите.

Той веднага помисли, че това бе градската електроцентрала. Нормално е генераторите да изглеждат почти по един и същ начин, независимо от природата на конструктора или от движещата сила, така че предметите в първата сграда бяха очевидно генератори. Те бяха големи, но Крюгер нямаше достатъчно познания, за да определи дали мощността им стигаше за целия град. Техните внушителни котви бяха прикрепени към вертикални оси; очевидно източникът на механична енергия се намираше под нивото на терена. Когато се убедиха в това, двамата огледаха набързо наоколо; усилията им бяха възнаградени, защото скоро откриха горната част от наклонен път, който водеше надолу — точно така, както бяха очаквали.