Огнен цикъл

VII. Инженерна дейност

Безпокойството им се оказа напразно. Резултатът не оправда очакванията им и след като търсиха повече от час по дъното на кратера, трябваше да признаят, че наоколо нямаше нито едно животно, по-голямо от катерица. От една страна това беше облекчение, но загадката на онези чудатости в тунела ставаше още по-голяма. Те обсъждаха последната подробност, докато почиваха край изкуственото езеро и се хранеха с месото, повалено от арбалета на Дар.

— Струва ми се, че е напълно естествено тук да няма никакво живо същество, след като градът бе пуст, но не мислиш ли, че трябваше да намерим поне някакви скелети? — запита Крюгер.

Дар драсна с нокът по глинестата почва.

— Не зная какво да ти кажа. Дори костите, от които е смъкнато цялото месо, не траят твърде дълго, а ако е останало, то те се разпадат почти веднага. Разбирам, че си очаквал да намериш някакви следи от обитателите на онези дупки по дължината на стената, които видяхме отгоре.

Бяха огледали всички отвори, търсейки както следи от обитателите на шахтата, така и изход от нея, но се оказа, че това бяха някакви малки бетонни пещери.

Крюгер бе склонен да останат, за да обсъдят възможното предназначение на кратера по времето, когато градът е бил населен, но Дар предложи нещо по-практично.

— За нас не е особено важно дали в шахтата са държали лоши хора, или опасни животни — каза той. — Бедата е там, че както изглежда тя може да задържи и нас двамата. Няма да умрем от глад, разбира се, защото тук има и храна, и вода. Но на мен ми остава да живея още съвсем малко, така че не искам да оставам далече от моите книги. Не е ли по-добре, ако помислим как да се измъкнем оттук?

— Изглежда имаш право — съгласи се Крюгер. — И все пак, ако можехме да разберем какво е имало тук, навярно щяхме да се справим по-лесно, защото ако това е било клетка за лъвове и ние го знаехме, поне щяхме да сме сигурни, че онези прегради са предназначени за тях. А сега…

— А сега пък знаем всичко за тези прегради, както ги нарече ти. Ако тръгнем през тунела, пак ще стане топло. Аз не знам какво ще ми се случи, ако вляза в парата, но навярно моите Учители са имали причини, за да ме държат настрани от такива неща. А видях, че и ти, който не се страхуваш от огъня, нямаш никакво желание да минаваш покрай онези тръби.

— Има нещо вярно. Не ме е страх само от огън, който мога да контролирам, а тук е друго. Я чакай малко, ти ме подсети за нещо. Ако тръгнем нагоре през тунела, ще задействуваме пусковото устройство на пода, но това не се отнася за самото място пред онези неща, които приличат на парни дюзи. То не е до тях, иначе щяхме да пострадаме още когато влязохме. Може би ще успеем да се изкачим навътре в коридора, да минем покрай онова място от пода, което сигурно контролира парните клапани, да почакаме, докато парата прекъсне, и тогава просто да излезем.

Дар се усъмни.

— Изглежда много просто — каза той. — Възможно ли е да са се опитвали да задържат в това място нещо, което се е страхувало само от шума. Защото ако ти си прав, други прегради наистина няма.

— Може би е било точно така — отвърна Крюгер също колебливо. — Нека опитаме все пак.

Този път никой от двамата не се изненада, когато съсъкът на парата отговори на тежестта на телата им върху същия участък от пода. Крюгер вървеше колкото бе възможно по-близо до струите нагорещен газ, които изскачаха от дюзите, разположени от едната страна на коридора, и изчезваха почти напълно в по-широките отвори в отсрещната стена. Отделни струйки пара се откъсваха от главния поток и обвиваха двамата с фучащи езици от гореща мъгла, но въздухът за дишане бе достатъчно; минутите минаваха една след друга, а те продължаваха да стоят в самия край на смъртоносната струя.

Трябваше да мине много време, преди Крюгер да се види принуден да признае, че Дар е бил прав. Сега те наистина се намираха много по-близо до парата в сравнение с първия път, когато влязоха, но тя очевидно нямаше никакво намерение да спира. Цялата машинария се оказа много по-сложна, отколкото Крюгер бе предполагал.

Имаше, разбира се, и друго възможно обяснение. Но Крюгер не искаше да мисли за него. Не знаеше дали то бе хрумнало и на Дар, но внимаваше много да не му го подскаже с нещо, когато се върнаха при езерцето.

— Мислиш ли, че капанът е бил предназначен за онези малки животинчета, от които ядохме? — попита Дар след дълго мълчание.

— Приемаш моята логика, а? — продължи със съмнение Крюгер. — Не знам, а и наистина да е било така, не виждам с какво би могло да ни помогне това.

— Аз също не виждах, докато ти не заговори преди малко. Тогава започнах да си мисля каква ли тежест е нужна, за да се задействува онова устройство. Вече знам, че теглото на двамата го прави; струва ми се, че и ти ще го включиш, но не съм сигурен дали моята тежест ще бъде достатъчна, а ако това е така, колко ли може да поеме онзи участък от пода, преди да зафучи отново.

— Е, ако някой от нас сам го задействува, за какво ни е да търсим повече?