Огнен цикъл

— Мислиш ли, че са знаели за падането ни в капана и им е било приятно да ни оставят там? Всички са могли да чуят отдалече фученето на парата и да ни видят, щом погледнат в кратера отгоре.

— Това е малко вероятно, освен ако капанът долу не се изключва така лесно, че те да не могат да повярват във възможността да ни е задържал. В такъв случай стражите трябваше да бъдат още долу и да ни посрещнат, когато излязохме.

— Може би пазачът е бил сам и е решил, че шумът просто не означава нищо; защото според тях източникът на парата не е вечен, както бих помислил и аз например. В такъв случай той е побързал да отиде за подкрепление. Аз съм въоръжен и той може би е преценил, че не е длъжен да ни залавя сам.

— Това е възможност, която не можем да проверим в никакъв случай, освен да останем тук, за да видим дали войниците няма да се върнат. Ще го направим ли?

— Не, струва ми се — в отговора на Дар се долови неохота. — Навярно ти беше прав още преди. Ние губим време, а на мен ми остават само шестнайсет години. Ще бъде по добре, ако тръгнем веднага за Ледените укрепления, за да имаме време да се върнем с достатъчно помощ и да си взема обратно книгите.

— Винаги съм мислил, че и за мен това е по-добре. Парната баня съвсем не ми се понрави, а и съм готов да се закълна, че с всяка изминала година става все по-горещо. Да вървим, и то бързо.

Изпълнението на плана започна незабавно; те оставиха зад себе си планината и града без допълнителни обсъждания.

Пътят покрай морето бе малко по-лек. Брегът бе покрит с плътен пясък, макар че ивицата му бе тясна почти навсякъде, защото Абиормен нямаше достатъчно голяма луна за внушителни приливи и отливи, а тук, близо до полюса, притегателната сила на Тиър бе съвсем малка. Крюгер бе недоволен, че стъпките им оставяха отчетливи следи, но Дар му напомни, че вече бяха казали достатъчно много, за да насочат евентуалните преследвачи. Сега само бързината можеше да помогне на бегълците.

В гората имаше много животни, които се приближаваха непрекъснато до брега, но нито едно от тях не показа, че се страхува от пътниците. От време на време арбалетът на Дар поваляше по нещо за ядене; те го нарязваха на място и се хранеха както в движение, така и при кратките спирания за сън.

Видяха един-два върха на вулканични конуси, но те бяха навътре в сушата; само веднъж един вулкан ги позабави. Наложи се да вървят няколко часа през неголямо поле от лава, до което някога бе стигнало морето.

Обикновено брегът се виждаше на много мили зад тях и Дар често поглеждаше с едното си око натам, но единствените живи същества, които виждаше, бяха дивите животни, почти напълно безучастни към пътниците.

Пътуването им се превърна в еднообразен преход посред горещи изпарения или неприятен, топъл дъжд. От време на време Крюгер се къпеше в морето; макар че водата бе топла, плуването го освежаваше. Но това ставаше само когато Дар спираше да си почине, жителят на Абиормен не обичаше да плува, а и сега сякаш не го интересуваше нищо друго освен времето, необходимо за път.

Те нямаха възможност да измерват точно изминатите разстояния, така че даже Дар не можеше да определи кога щяха да се появят островите, които търсеха. След известно време те все пак се появиха. Дар изсумтя с облекчение, когато първата от мъничките гърбици се показа на хоризонта.

— Остават още петнайсет години. Ще успеем.

Може би неговата увереност бе малко пресилена; Крюгер не знаеше мащаба на картите, които бе видял, и не можеше да си даде сметка, че островната верига, с чиято помощ Дар имаше намерение да пресече океана, бе дълга осемстотин мили, а от последния остров до мястото върху ледената шапка, към което се стремяха, разстоянието бе почти още толкова. Той предполагаше, че преценката на местния жител бе вярна и затова почти се успокои.

— А как ще пресечем морето? — бе единственото, което се задоволи да попита Нилс.

— Ще плаваме — тонът на Дар Ланг Ан бе съвсем категоричен.

Това разтревожи Крюгер и тревогата му с течение на времето не намаля. Ставаше все по-ясно, че Дар бе решил да плават със сал, защото това бе единственото превозно средство, което можеха да построят със своите сечива; подобна перспектива никак не зарадва момчето, макар и да не подозираше действителното разстояние до целта. Все още не бяха говорили за ветрилата, а когато Крюгер попита и успя някак си да обясни тяхното предназначение, летецът каза, че вятърът щял да бъде през цялото време срещу тях. Налагало се да се движат на гребла.

— Нима вятърът никога не се обръща? — запита смаяният Крюгер, когато разбра, че ще трябва да тласкат със собствените си мускули онова тромаво нещо на брега, което току-що бе започнало да придобива форма на плавателен съд.

— Не толкова, че да ни бъде от полза.

— Откъде знаеш?

— През целия си живот съм летял по този път, а планерът не може да се управлява от човек, който не познава добре въздушните течения.

— Нали ми каза, че тази островна верига очертава въздушния коридор на вашите планери до Ледените укрепления? — запита внезапно Крюгер.

— Да, на тези, които идват от Куор.