Огнен цикъл

Арин кръжеше мързеливо над хоризонта и показваше изминалото време, но никой от двамата работници не му обръщаше внимание. Спираха само за да убият нещо, да се нахранят или за обичайната почивка, така че Крюгер не разбра колко време бе необходимо на планера за път до ледената шапка, за организиране на спасителната експедиция и за връщане обратно. Във всеки случай това време бе по-малко от година, защото те изобщо не видяха Тиър по време на цялата операция; когато първият от планерите прелетя над тях откъм морето, катапултът бе готов.

Летателният апарат се приземи доста наблизо. През следващия половин час дойдоха още два с по един летец във всеки. Дар се зае да ги представи, защото и тримата му бяха познати. Крюгер не успя да ги различи един от друг нито в началото, нито по-късно; най-много обаче го обезсърчи фактът, че не можеше да каже кой от тях бе Дар, ако не прибягваше до добре познатите петна, резки и драскотини по кожените ремъци и по вече ползваните за сигнализация железни токи на своя приятел. Останалите също носеха различни метални приспособления, но предназначението им явно бе друго, защото токите им бяха направени от някакво рогово вещество.

Имената им бяха: Дар Ен Вей, Рий Сан Сох и Дар Туу Кен. Крюгер се затрудни и от множеството еднакви имена Дар, защото трябваше да се откаже от удоволствието да се обръща към своя приятел с малкото му име. Той се питаше дали в имената бе скрита някаква родствена връзка, макар че след онова, което му бе казал Дар Ланг Ан, подобно нещо изглеждаше невъзможно.

Единият от планерите бе чувствително по-голям от останалите; Крюгер предположи, че това бе четириместният апарат, за който бе споменал другият летец. Дар Ланг Ан го повика близо до него и цялата група се зае с проблемите по настаняването на относително огромното човешко тяло. Седалката на пилота трябваше да остане на мястото си; можеха да свалят другите три, но тогава Крюгер трябваше буквално да седне върху крехката стена на фюзелажа. Нито една от седалките не би го побрала, въпреки че бяха добре оформени от гледна точка на човешките изисквания. В крайна сметка те се спряха на подръчна седалка от тънки клони — по-скоро дюшек, отколкото седалка; тя изглеждаше достатъчно здрава, за да държи Крюгер над обвивната тъкан, и в същото време достатъчно лека, за да не наруши прекалено много изискванията към деликатното равновесие на планера — изисквания, спрямо които вече бе упражнено насилие заради физическите данни на момчето.

Крюгер предполагаше, че между края на едно поколение и появата на следващото минава известен период от време, но когато постави въпроса пред групата, никой не можа да му отговори. Тримата новодошли бяха изненадани от въпроса му и сякаш започнаха да се отнасят към него като към още по-особено същество, отколкото допускаше наистина чудатият му външен вид. Пилотът на големия планер не възрази нищо на предложението да отстъпи кормилото на Дар Ланг Ан, когато Крюгер се качи на борда.

Най сетне всичко бе уговорено и Дар запита къде бе останалата част от ескадрилата, или може би само на тяхната група е било възложено да атакуват селото, където бяха задържани книгите му. Отговори му Рий Сан Сох:

— Сега няма да ходим до селото. Учителите искат да получат по-подробен доклад за обстановката, а само ти можеш да направиш това; искат да видят и твоя спътник Крюгер. Ти каза, че той знае повече неща, отколкото има в книгите, и според тях е важно той да отиде в Ледените укрепления, особено след като горещината го измъчва.

Дар Ланг Ан се съгласи с убедителността на този довод, макар че навикът, останал от целия му живот, му пречеше да се чувствува спокоен за своя изгубен товар. Крюгер приветства решението; всеки път, когато чуеше думата, която според него означаваше „лед“, той изпитваше непреодолимо желание да стигне по-бързо там. Турската баня е приятна от време на време, но той не бе излизал от нея повече от половин земна година.

Излитането на катапулта не се оказа никак трудно. Планерите се закотвят един по един на необходимото разстояние, завързани за носа с въже; едно по-леко, нееластично въже се изтегля до носещата опора, а оттам през макара се връща до лебедката. Тя се навива, докато еластичната част от въжето стигне до носещата опора; после първото въже се откача и планерът се освобождава. При прелитането му над носещата опора куката на носа отскача и операцията се повтаря със следващия планер.

Известна промяна се наложи само с последния летателен апарат, определен за Дар Ланг Ан и Крюгер. Куката бе прикрепена към носещата опора, а не към апарата; лебедката бе монтирана в кабината; самият планер бе закотвен с помощта на въжена примка, която пилотът трябваше да освободи от кабината. Така че въжето увисна във въздуха под апарата, а Крюгер го нави и прибра, след като набраха достатъчно височина. Едва след тази операция Дар обясни какво е могло да стане, ако куката не се бе откачила.

— Не е ли предвидено нещо за освобождаване на въжето, ако това все пак се случи? — попита Крюгер.