Огнен цикъл

— Опитвали сме, но обикновено летецът не реагира достатъчно бързо, за да се освободи. Той просто не разбира нищо, докато носът не полети надолу и той не изскочи от предпазния колан.

Крюгер само преглътна и не се обади повече.

Полетът бе интересен, но относително еднообразен. Според представите на Крюгер той бе бавен, защото Дар почти не успяваше да държи прав курс. Непрекъснато се налагаше да се премества от едно възходящо въздушно течение към друго и Крюгер изобщо не можа да разбере как успяваше да ги улови. А Дар просто не бе в състояние да му обясни всичко; той бе трупал знания през целия си живот от приблизително четиридесет земни години, така че не му бе възможно да ги предаде по време на един полет.

Едно бе сигурно: на Земята Дар би спечелил абсолютно всички награди по безмоторно летене. Главното в случая не бе фактът, че се налагаше да прелетят едно разстояние от повече от хиляда и петстотин мили, а това, че за Дар подобен полет бе нещо съвсем естествено и в неговите представи опасността от злополука бе толкова голяма, колкото и в мисълта на човек, който пътува от Хонолулу за Ню Йорк. Крюгер постепенно започна да осъзнава това, докато часовете минаваха един след друг, а отсрещният бряг не се показваше.

Когато той се появи най-сетне, оказа се, че бе съвсем различен от брега, който бяха напуснали. Онзи бе сравнително равен, с изключение на редките вулканични конуси; този тук бе скалист. Виждаха се планински вериги, образувани от свлечени и възседнати скални грамади — очевидно младонагънати планини, както ги наричат геолозите. Всичко говореше за това — и стръмните скали, и хилядите малки потоци, насечени от водопади, и острите, голи върхове. Въздушните течения бяха смайващо непостоянни, но Дар ги използваше с умение, което граничеше със свръхестественото. Другите планери бяха изчезнали отдавна; натоварени по-леко, те успяваха да „скачат“ във всички възходящи течения, докато Дар не искаше да рискува.

След като брегът се появи. Дар пое наляво и премина над него с дълъг, полегат полет. Обикновено се движеха доста високо, за да видят някакви животни или други подробности в горите, които покриваха по-ниските склонове на планините, но понякога планерът се спускаше откъм подветрената страна на долините, за да улови въздушните течения, гонещи съседните била, и Крюгер успя да забележи, че дърветата не бяха еднакви. Едно нещо бе съвсем сигурно: тук температурата бе по-ниска и Крюгер го почувствува осезателно. В началото на полета той се чувствуваше най-добре на максималната височина, а тук — много по-ниско.

Температурата продължаваше да спада. Крюгер не знаеше точно колко път бяха изминали, но си даваше сметка, че сигурно бяха стотици мили. Бе изморен, гладен и жаден. Изглежда Дар нямаше подобни оплаквания; сякаш и студът не го измъчваше, докато неговият спътник вече почти съжаляваше за джунглата. В продължение на много часове те размениха само няколко думи; всеки път, когато искаше да попита дали ще летят още много, Крюгер изпитваше неудобство, че въпросът му може да бъде изтълкуван като оплакване. На края се обади Дар.

— Няма да можем да стигнем по светло — каза той. — Скоро ще трябва да приземя; ще продължим, когато слънцето се покаже отново.

Крюгер погледна изненадано синята звезда, която бе престанал да наблюдава отдавна. Арин се намираше почти на линията на хоризонта, малко вдясно от тях и продължаваше да слиза бавно. Крюгер се опита да използва този факт, за да разбере къде се намираха; това, че бе гледал без прекъсване синьото слънце в продължение на повече от шест земни месеца, очевидно означаваше нещо. Едно бе ясно: Тиър нямаше да изгрее повече през тази година. Те бяха преминали в „тъмната страна“ на Абиормен. Така че ледената шапка щеше да бъде в пълен синхрон с пейзажа.

И все пак, гледайки ъгъла, под който залязваше звездата, Крюгер реши, че тя няма да слезе много ниско под хоризонта. Сподели го с Дар.

— Нали няма да стане съвсем тъмно? — попита той.

— Не, но обикновено не летим, когато на небето не се вижда нито едно от слънцата — бе отговорът. — Тогава отвесните въздушни течения са много по-редки и все по-трудно се забелязват от разстояние. Все пак ще направя всичко възможно, за да стигнем до Ледените укрепления преди залез слънце; нямам особено желание да стоя петнайсет-двайсет часа на някой гол връх.

Крюгер се съгласи на драго сърце.

Бе трудно да се определи точно поведението на звездата, защото височината им се променяше бързо и в широки граници, но тя несъмнено залязваше. Крюгер гледаше с такова внимание изчезващата звезда, че този път почти не обърна внимание на пейзажа под себе си; така пропусна да забележи появата на ледената шапка. След като я видя обаче, всичко друго сякаш изчезна за него.