Огнен цикъл

— Да. Моят спътник. Виждаш сам, че не е човек. Знае много неща, които са за книгите, и трябва да отиде при Учителите.

— Може ли да говори?

— Да, макар и слабо. Има свой език, различен от нашия; още не е научил всички наши думи.

— А ти знаеш ли някои негови думи?

— Да, но малко.

— Тогава сигурно трябва да вземем и теб. Така пестим време, а то е малко.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че той няма да умре в определен срок; очаква да живее още дълго. Може би не трябва да се бърза.

При един от поредните промеждутъци след набиране на височина тази информация се помести в паметта на летеца. А когато прелетя отново, той продължи:

— Във всеки случай оставаш при него. Ще съобщя за всичко, което ми каза. Някой ще се върне с решението на Учителите. Ако можеш, измайстори катапулта за четириместен планер. Това ще ускори нещата, защото другите са сигурно демонтирани.

Той отмина и зави по вече познатия маниер, за да набере височина, а Дар се обърна към Крюгер, за да отговори на въпросите му за много неща от разговора, които момчето не бе дочуло или не бе разбрало.

— Подозирах го, но не можех да повярвам — каза на края Крюгер.

— Кое?

— Това, че времето, за което споменаваш толкова често, означава края на твоя живот. Как е възможно да знаеш кога ще умреш?

— Знаел съм го през целия си живот; то е част от познанието в книгите. Животът започва, продължава определено време и свършва. Ето защо книгите трябва да отидат в Ледените укрепления и Учителите да ги използват, за да обучат хората, които идват след това.

— Искаш да кажеш, че всички умират едновременно, така ли?

— Разбира се. Животът на всички започва едновременно, освен на неколцина, които претърпяват някаква злополука и трябва да започнат отначало.

— А как умирате?

— Ние не знаем, но Учителите би трябвало да имат представа. Те винаги ни казват времето, но не и начина.

— А що за хора са тези Учители?

— Те не са хора. Те са… Учители. В същност изглеждат като хора, но са много по-големи, дори от теб.

— Кой прилича повече на хората от твоя народ: те или аз? Може би има и други разлики, както между теб и мен, а?

— Те са също като мен, с изключение на ръста и на това, че знаят много повече, разбира се.

— Значи, те живеят от едно поколение до следващото или по времето на една група хора, а после и със следващата, докато всички обикновени хора умират, когато дойде часът, така ли?

— Така ни казват и те, и книгите.

— А колко време живеете нормално?

— Осемстотин и трийсет години. Сега сме в осемстотин и шестнайсетата.

Крюгер се замисли, пресметна бързо наум и се опита да си представи как би се чувствал, ако знаеше, че му остават само девет месеца, а дори и по-малко. Знаеше, че щеше да страда, докато Дар Ланг Ан го приемаше като нещо съвсем обикновено. Крюгер просто не успяваше да си наложи да не си задава въпроса, дали малкият му приятел не таеше в себе си желание за по-дълъг живот. Но не се осмеляваше да го попита заради очевидната възможност да зададе един прекалено деликатен въпрос. Той остави Дар да насочва разговора по свое желание. На края Крюгер разбра, че малкият летец изглежда го съжаляваше, задето не знае кога трябва да умре; самият той не можеше да намери точните думи, за да изрази чувствата си по този въпрос, а и тези чувства бяха малко абстрактни, за да бъдат точно определени, но постепенно стигна до убеждението, че неизвестността на смъртта бе нещо, което Дар не би желал да изживее.

— Хайде, стига за това! — рече Дар, който навярно бе почувствувал на свой ред, че същият въпрос може да се окаже неприятен и за другия. — Летецът каза да се опитаме да вдигнем катапулта, която ще им помогне да ни измъкнат оттук. Най-малкото трябва да сме готови да я започнем, когато те се върнат. В същност основното е да приготвим стълбовете, защото те ще донесат въжета.

— А как действа катапулта?

Дар му обясни. Очевидно това бе една прекомерно голяма прашка с чатал. Нейното построяване бе сложно преди всичко поради изискването тя да бъде разположена така, че да изхвърли планера във възходящ въздушен поток; на второ място по важност бе сигурността на носещата конструкция, към която се привързва въжето: тя трябваше да издържи крайното усилие, защото ако дървеният материал не е скрепен добре, той може внезапно да поддаде и да се пречупи към планера, а това би било повече от лошо. Първото изискване е лесно изпълнимо на морския бряг, а второто е въпрос на опит. Работата се оказа по-лесна от построяването на сала, защото бяха необходими по-тънки дървета. Крюгер отряза повечето от тях със своя нож, следвайки указанията на Дар, който ги подреди бързо и ги подпря умело едно към друго.