Огнен цикъл

Клоните на това дърво бяха разположени на групи, подобно на многопластов чадър, като разстоянието между отделните пластове бе четири-пет фута. Според плана трябваше да оставят по няколко клона от двете крайни групи, за да послужат за „крака“ на главния дънер и да поемат допълнителния товар на двамата. Крюгер нямаше да се изненада, ако цялата тази работа им бе отнела цяла земна година, но решимостта и нарастващото умение си казаха думата. Само след няколко земни дни приспособлението бе готово за изтегляне до тунела. Съсъкът на парата не затихна дори за миг, докато те работиха. Ако силата на звука бе намаляла, това бе станало много бавно, защото никой от тях не бе забелязал съвършено нищо. Изведнъж вниманието им бе привлечено от внезапно настъпилата тишина.

Това стана в мига, когато повлякоха дънера към тунела. Известно време ехото от съсъка отекваше в шахтата; после настъпи тишина. Дар и Крюгер се спогледаха за миг и се втурнаха към отвора, без да разменят нито дума.

Дар пристигна пръв въпреки по-късите си крака, защото храстите, които препречваха пътя му, не бяха много гъсти; Крюгер минаваше през тях значително по-трудно. По пода на тунела течеше поток от много гореща вода, очевидно от парата, която се бе кондензирала по стените и тавана през последните няколко десетки часа. Въздухът в галерията едва се дишаше, и то благодарение само на течението от шахтата, а сред кълбящите се валма от пара се виждаха не повече от няколко ярда напред. Те напредваха крачка по крачка в мъгливата пелена, която течението тласкаше срещу тях, докато най-сетне стигнаха до камъните, оставени близо до блока на пусковото устройство. Дар щеше да продължи, но Крюгер му извика да внимава:

— Спри за малко, за да видим дали е още там камъкът, който оставих преди. Може би потокът го е отнесъл; не беше много тежък.

Дар помисли, че малкият поток по пода на тунела не би могъл да помести петнадесетфунтовия камък, но въпреки това спря. Минаха няколко мига, достатъчни, за да се убедят, че камъкът бе на мястото си, тоест пусковото устройство бе все още включено; следователно нещо друго бе спряло парата. Крюгер мина напред, макар и с известно безпокойство, и застана до камъка. Нищо не се случи и двамата се гледаха в продължение на няколко секунди; в главите им минаваха едни и същи възможни отговори.

Никой от двамата не познаваше подробностите на клапанната система, която контролираше парата. Навярно някъде имаше предпазни приспособления, които затваряха системата преди пълното изчерпване на запасите от пара, а самите приспособления бяха разчетени за пререгулиране в случай на недвусмислен опит за измъкване през коридора. Затруднението в случая идваше от факта, че изпълнителите на системата не бяха човешки същества, а според преценката на Крюгер не бяха представители и на расата на Дар, така че просто бе невъзможно да се предвиди каква логична схема е била възприета от тях.

— Дар, струва ми се, че има само един начин да разберем. По-добре ме остави да вървя пръв; навярно ще издържа една малка доза, ако тази чудесия се включи отново, докато твоите Учители са ти казали, че никой не знае какво ще стане с теб.

— Прав си, но аз съм по-лек. Може би ще бъде по-добре, ако аз тръгна напред.

— Няма смисъл. Ако ти не го задействуваш, няма да знаем какво ще се случи с мен. А ти просто ще ме последваш, ако успея.

Дар не възрази нито дума, само помогна на своя по-голям приятел да притегне малкото неща, които носеше, защото никой не искаше да се връща за нещо изпаднало. Когато това бе направено, Крюгер не пропусна нито миг; обърна се и тръгна нагоре по тунела толкова бързо, колкото му позволяваха силите.

Дар го проследи с поглед, докато се убеди, че момчето бе минало покрай парните дюзи, и тогава го последва. Той настигна Крюгер при изхода на тунела, но и двамата не спряха, докато не се озоваха извън сградата, в която бяха влезли. Зад тях не се чуваше никакъв шум и дъхът на Крюгер постепенно се успокои, докато чакаше и се ослушваше.

— Струва ми се, че успяхме — каза той най-после. — Какво да правим сега? Закъснели сме с половин година за нашия разговор с Учителя в селото; мислиш ли, че ще успеем да го убедим в случайното ни закъснение и че той ще бъде достатъчно благоразположен от този факт, за да ти върне книгите?

Дар мисли известно време. Дори на него му бе омръзнало да отклоняват всеки път молбите му, когато бе поисквал своята собственост, а и забележката на Крюгер бе основателна. Дар бе достатъчно справедлив, за да отсъди безпристрастно пред себе си, че тяхното забавяне не бе съвсем случайно, защото те трябваше да поемат обратно към селото много преди да попаднат в капана на кратера.

— Чудя се, защо жителите на селото не дойдоха да ни потърсят? — запита внезапно той. — Те са знаели къде бяхме, още повече че миналия път ни откриха безпрепятствено.

— Въпросът ти е основателен, но не мога да ти отговоря. Парата със сигурност не ги е уплашила; те са при викнали с гейзерите.