Читаем Огнен цикъл полностью

— А защо трябва цялата тежест да бъде на едно място? Не можем ли да сложим клони или трупи по пода, така че…

Крюгер скочи; краят на изречението бе съвсем ясен. Този път Дар поведе нагоре в тунела, а Крюгер го следваше на няколко крачки.

След малко съсъкът на парата показа, че пусковото устройство е било задействувано. Крюгер остана на мястото си, докато Дар се върне при него. Съсъкът спря; очевидно тежестта на Дар бе достатъчна. В почти тъмния проход бе трудно да се определи с точност мястото на пусковия блок. Дар отиде и се върна няколко пъти, докато краят на чувствителния участък бе определен с точност до последния инч; тогава той каза на своя другар:

— Нилс, ще бъдеш ли така добър да излезеш навън и да донесеш няколко камъка с различно тегло, за да разберем точно колко чувствително е това чудо? Аз ще остана тук, за да бъдем сигурни за мястото.

— Разбира се.

Крюгер бе схванал мисълта на своя малък приятел и се втурна навън без повече въпроси. След пет минути той се върна с цял куп късове от лава, чието общо тегло бе почти еднакво с петдесет и петте фунта5, колкото тежеше Дар; двамата се заловиха да ги търкалят през фаталната линия. Няколко минути на последователен съсък и тишина бяха достатъчно доказателство, че пусковото устройство действително се задействуваше от определено тегло; оказа се, че клапаните на парата се отваряха от петнайсетина фунта, независимо от мястото, където бе тежестта — из цялата ширина на коридора, на разстояние най-малко десет фута. Изглежда, че и разпределението на тежестта не помогна, защото парата зафуча веднага след петнадесетфунтовата граница.

— Можем да направим мост над това нещо — каза Дар, когато всичко стана ясно.

— Не сме за завиждане — чу се песимистичният отговор на Крюгер. — С два ножа ще падне доста рязане.

— Ако можеш да измислиш нещо друго, ще опитам с радост. Ако ли не, предлагам да се хващаме.

И както ставаше наистина често, смислените думи на Дар не оставиха място за възражения; те се върнаха на осветеното място, за да потърсят подходящ материал.

За съжаление Крюгер бе не по-малко прав. Двата ножа бяха с тях, но това бяха леки ножове. Дърветата на Абиормен се различаваха помежду си не по-малко от дърветата на всяка друга планета, но нито едно от тях не бе достатъчно меко, за да бъде повалено с ловджийски нож за половин час, дори за половин ден. Пътешествениците се надяваха да намерят някое дърво, което да бъде едновременно достатъчно дебело, за да поеме тежестта им без голямо огъване, и достатъчно тънко, за да го отрежат и пренесат без особени затруднения. Гората в кратера не бе обширна, така че те сигурно трябваше да се задоволят с много по-малко от необходимия избор; никой от двамата не си спомняше да бе видял такъв идеален дънер и по време на предишните обиколки, макар тогава мислите им да бяха насочени към друго място.

Докато обикаляха дъното на кратера, Крюгер все още не бе напълно убеден в полезността на операцията. Той не бе мързелив, но мисълта да атакува дори шестинчово дърво със своя малък нож не му се нравеше. Подобни ситуации навярно са довели до по-голямата част от откритията и изобретенията през последния половин милион години и затова едва ли имаше нещо удивително във факта, че мисълта му бе заета не точно с това, което търсеха.

Нито пък имаше нещо удивително във факта, че някои впечатления, струпани в паметта му от известно време насам, съвпаднаха; това е обичайният път, по който се раждат новите идеи.

— Слушай, Дар — каза той внезапно, — как е възможно да има толкова пара, след като градът е безлюден, а електроцентралите не работят? Разбирам, че клапанният механизъм може да издържи дълго време, но откъде идва енергията?

— Наоколо има много пара — отбеляза Дар. — Защо да не са могли да прокопаят подземни канали до огъня, който подхранва вулканите, или до горещите води, както е в селото?

Лицето на Крюгер помръкна, когато си помисли, че самият той е могъл да се сети за това.

— Въпреки всичко — каза той, — струва ми се, че парата в околността не е чак толкова много. Защо да не сложим няколко големи камъка върху пусковото устройство на пода на тунела и да почакаме, докато тя привърши?

— Вече я пускахме и спирахме доста пъти — отговори Дар със съмнение — и няма никакви признаци за отслабване. Но ми се струва, че в цялата работа има някакъв смисъл. Ще изгубим само толкова време, колкото да сложим един камък. После ще си гледаме нашата работа. Хайде да го направим.

— Няма смисъл да ходим двамата. Връщам се веднага.

Крюгер отиде до тунела и затъркаля навътре един от оставените наблизо камъни, докато съсъкът му подсказа, че бе стигнал до мястото. После бързо се върна при Дар.

По ирония на съдбата единственото дърво, което изглеждаше подходящо за тяхната цел, бе разположено на възможно най-отдалеченото място от тунела. Но оплакванията нямаше да им помогнат, така че и двамата се заловиха за работа с малките остриета. Дървото бе по-меко от бор, но седеминчовият дънер им отне доста много време. Почиваха няколко пъти и веднъж спряха работа за лов и храна, преди да го повалят.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза