Огнен цикъл

Крюгер бе прекарал доста месеци на Абиормен, но виждаше подобно явление за първи път; ето защо се изненада. Очевидно причината не бе в температурата. Въпреки това отминаващите парцали на водната пара ставаха все по-големи и се мяркаха все по-често, докато групата продължаваше пътя си. Момчето имаше достатъчно познания по физика, за да знае, че бяха възможни две причини: или нещо бе охладило почти изцяло наситения с влага въздух, или наблизо имаше голяма маса вода, чиято температура бе по-висока от температурата на въздуха, лежащ над нея. Затова не се изненада особено много, когато второто предположение се потвърди. От двете страни на пътя се появиха езерца, а малко по-късно групата се озова посред открито пространство, широко двеста-триста ярда, което бе осеяно с по-големи водни маси; от тях се издигаха плътни кълба пара. На някои места водата неистово клокочеше, на други лежеше спокойно под светлината на слънцето, но явно, че навсякъде бе топла. Безпокойството на Дар бе очевидно поне за онези, които го водеха; Крюгер не бе доловил все още нищо. Съществото, което носеше вързопа, се заинтересува от причината.

— Твоят другар ли те разтревожи с нещо?

— Не — отвърна Дар, — но ми се струва, че ако някой действително нарушава забранената граница, това е именно вашата група.

— Защо? Никой не ни е забранявал да се движим по тези места; казали са ни да живеем тук.

— Кой, вашите Учители ли?

— Разбира се.

— Сред целия този пушек?!

— Това е воден пушек; той е безвреден. Виж, твоят приятел не се страхува от него.

Крюгер се бе отбил до едно от горещите езерца; стражата го наблюдаваше внимателно, но не му попречи, когато той оглеждаше внимателно водата и скалите около нея. Досега той не бе виждал варовици на планетата, а тук езерцето бе оградено с пояс от бигор. Оградката се изправяше цял фут над съседната скална повърхност.

Крюгер огледа тези подробности и поклати глава. После се обърна към останалите езера — стражата бе спряла и с подчертана благосклонност го бе оставила да довърши огледа — и попита съществото, което носеше книгите:

— Колко често…?

Той не знаеше необходимия глагол, но размаха ръцете си нагоре и встрани, така че въпросът му стана ясен на всички, с изключение на Дар. Водачът отговори без колебание:

— Няма правило. Понякога веднъж на две-три години, друг път двайсетина-трийсет пъти за една година.

— А колко високо?

— Някога едва прелива, друг път е колкото дърво. Много шум, много пара.

Гейзерите наистина не са изненада за никого в един вулканичен район. Но Крюгер бе останал с впечатление, че диваците и полуцивилизованите народи обикновено ги избягват и затова известно време не бе сигурен, дали това не потвърждаваше развития разум на тези същества. После с огорчение реши, че все пак от сведението няма практическа полза.

Когато стигна до това заключение, пътуването бе съвсем близо до своя край. От другата страна на откритото пространство с гейзерите, което прекосиха, имаше джунгла; в нея се виждаха група постройки, които се оказаха „градът“ на стражите. Именно той разказа за тези същества много повече, отколкото техните думи.

Сградите бяха обикновени сламени колиби, малко по-стабилни от навесите, които Крюгер строеше през летата по време на техния път, и малко по-несигурни от колибите из някогашните африкански села. Когато наближиха селото, водачът извика и останалото население наизлезе от колибите, за да ги посрещне.

Крюгер бе изчел достатъчно приключенски романи и от тях бе научил всичко, което според него трябваше да се знае за първобитните раси. Ето защо бе доста обезпокоен от една особеност на тълпата, която наобиколи пленниците. Всички бяха еднакви на ръст, поне доколкото той забеляза. Първото впечатление на момчето го накара да помисли, че това бе бойна група, защото не се виждаха никакви жени и деца. Отдъхна си малко, когато видя, че оръжие носеха само онези, които бяха пленили него и Дар. Все пак мълчанието на тези същества го порази. Логично бе всички да питат за пленниците. Вместо това обаче те се бяха вторачили в Крюгер.

Мълчанието бе нарушено от Дар, но не защото той имаше нещо против пренебрежението към собствената му личност при така създадените обстоятелства, а само защото се безпокоеше за своите книги.

— Хайде, кога ще видите тези ваши Учители? — попита той.

Очите на съществото, което държеше вързопа, се обърнаха към него.

— Когато те кажат. Първо трябва да се нахраним и докато храната бъде приготвена, аз ще им съобщя за нашето идване.

Един от хората, които не бяха в групата, се обади:

— Вече е съобщено. Ние ви чухме да идвате, а гласът на чужденеца ни подсказа, че сте ги хванали.

Крюгер разбра достатъчно от това изречение, за да схване причината за много по-малката изненада сред обитателите на селото, отколкото трябваше да се очаква. Сигурно групата е била изпратена да залови двамата пътници, след като са ги видели да пресичат с Дар откритото пространство пред града. Времето отговаряше съвсем точно.

— Учителят каза, че всички могат да се нахранят, след което пленниците трябва да отидат при него.