Огнена

Нещо не беше наред. Ставаше нещо зловещо и неведомо. Файър претърси диво мрака, пресягайки се мислено към зелената къща. Баба й спеше вътре. Спяха и стражите. Чудно, понеже нощните стражи не бива да заспиват.

Файър извика безпомощно, защото под дървото усети Хана, будна и вледенена от студ. Не беше сама. При нея имаше някой, някой ядосан, който й причиняваше болка и я изпълваше с гняв и страх.

Файър се спусна към дървото, протягайки се отчаяно към съзнанието на човека, измъчващ Хана, за да го спре. Помогнете ми!, призова стражите си. Помогнете на Хана!

През ума й пробяга усещане за стрелеца със замъгления ум. Нещо остро се заби в гърдите й.

Съзнанието й почерня.

Трета част Даровит

Двайсет и шеста глава

Събуди я писък на чудовищна птица и тревожни човешки викове. Подът се клатеше и скърцаше. Каруца — студена и мокра.

— Нейната кръв ги привлича — изкрещя познат глас. — Надушват кръвта й. Измийте я, покрийте я някак!

Човешки и птичи крясъци, схватка над нея. В лицето й ливна вода, задуши я, някой избърса носа й, прониза я жестока болка, съзнанието й се завъртя я запрати в мрака. Хана? Хана…

Събуди се отново и веднага призова Хана, сякаш умът й е застинал посред крясъка, изчаквайки я да се опомни. Къде си, Хана?

Никакъв отговор. Никакво усещане за детето, докъдето съзнанието й успяваше да стигне.

Ръката й бе извита под тялото, лицето над вдървения й врат туптеше от болка, а студ, непоносим студ, я пронизваше до костите.

В каруцата имаше мъже. Претърси съзнанията им да намери милосърдие, някой, който да й даде одеяло. Бяха шестима мъже със замъглени умове, включително стрелецът, избиващ приятелите си. И момчето, причинителят на мъглата, беше там, червеноокото, бледо момче с недосегаемо съзнание и глас, размекващ главата й. Нали Арчър тръгна да ги търси — него и стрелеца? Арчър? Арчър? Къде си?

Подът се килна, стана й по-студено и по-мокро. Разбра, че лежи в локва, която се стича по пода. Навсякъде плискаше вода. Под каруцата имаше огромни създания. Усещаше ги.

Риби…

Каруцата всъщност беше лодка.

Отвличат ме, помисли си смаяно, с лодка. Невъзможно! Трябва да се върна в двореца, да следя лейди Мургда! Войната. Бриган. Бриган се нуждае от мен! Трябва да избягам от тук.

Някакъв мъж промърмори недоволно. Гребеше, беше изтощен и ръцете му бяха покрити с мехури.

— Не си изморен — изрече беззвучно момчето. — Ръцете не те болят. Да гребеш, е забавно.

Произнесе думите отегчено и неубедително, но Файър усети как мъжете се въодушевиха. Скърцането — сега разбра, че скърцат гребла — се ускори.

Той беше силен, а тя — слаба. Трябваше да открадне зашеметените му хора. Ала щеше ли да успее, вцепенена от болка, студ и объркване?

Рибата. Реши да накара огромните риби, плъзгащи се под нея, да изплуват на повърхността и да нападнат лодката.

Една риба блъсна с гръб дъното на лодката. Мъжете изкрещяха, изпопадаха от пейките и изпуснаха греблата. Още един силен удар. Мъжете заругаха, после прозвуча ужасният глас на момчето.

— Джод! Простреляй я пак. Будна е. Тя го прави.

Нещо остро се заби в бедрото й. Потъвайки отново в мрака, тя си помисли колко е хитро момчето. Не си струваше да ги удави, ако и тя се удави с тях.

* * *

Събуди се и потърси съзнанието на гребеца, седнал най-близо до момчето. Разкъса мъглата и сграбчи ума му. Застави мъжа да се изправи, да пусне греблото и да удари момчето по лицето.

То изкрещя противно, сякаш нокти застъргаха в главата й.

— Стреляй, Джод! — простена то. — По нея, Джод! По чудовищната кучка!

Разбира се, помисли си тя, когато стреличката прониза кожата й. Трябва да завладея стрелеца! Не мисля! Зашеметили са ме и не мога да мисля.

Момчето плачеше и се тресеше от ярост и болка, а тя потъна пак в мрака.

Следващия път се събуди с усещането, че я връщат насилствено към живота. Тялото й пищеше от болка, глад и замайване. Дълго време, помисли си тя. Този път са ме тровили прекалено дълго.

Тъпчеха в устата й нещо подобно на пай с месо, смачкан и воднист като каша. Задави се.

— Раздвижи се — подвикна момчето. — Стреляй пак.

Файър сграбчи съзнанието на стрелеца, разкъса мъглата и се помъчи да го принуди да стреля по момчето, а не по нея. Чу шум от боричкане и момчето изкрещя:

— Аз те пазя, глупако! Аз се грижа за теб! По нея трябва да стреляш!

Нещо я убоде по ръката.

Мрак.

* * *

Тя извика. Момчето я разтърсваше. Отвори очи и го видя надвесен над нея, вдигнал ръка, сякаш да я удари. Бяха на твърда земя. Лежеше върху скала. Беше студено, а слънцето — твърде ярко.

— Събуди се — изръмжа той, дребен и злостен, с яростни разноцветни очи. — Събуждай се, ставай и тръгвай. Понечиш ли да направиш нещо на мен или на хората ми, ще те ударя така, че болката никога да не спре. Не й вярвайте — обърна се рязко и ненадейно към спътниците си. — Вярвайте само на мен. Изпълнявайте моите заповеди.