Огнена

Нощем момчето нареждаше да я упояват леко, за да не го нападне, докато е заспал. Привидно Файър се примири. Заемаше обаче ъгълче от съзнанието на Самит и лечителят посягаше към отварата, в която стрелецът топеше стреличките си, но изваждаше противовъзпалителен мехлем вместо сънотворно.

Под заснежените оголели дървета, докато мъжете спяха или стояха на пост, Файър се преструваше на заспала и кроеше планове. От разговорите на мъжете и от няколко безмълвни въпроса в точния момент разбра, че Хана е освободена невредима, а лодката е плавала на запад срещу течението на реката почти две седмици. Бавното придвижване не влизало в първоначалните им намерения — дошли на коне в Кралския град и смятали да се върнат по същия начин, като яздят на запад по равния северен бряг на реката. Когато обаче побягнали от двореца с пленената Файър, стражите й ги погнали към реката и далеч от конете им. Видели лодка, завързана под един от градските мостове и отчаянието ги принудило да скочат в нея. Двама от шайката им загинали.

Пълзенето по черните скали и белия сняг бе толкова мъчително за тях, колкото и за нея. Тревожеше се, че е далеч от града, далеч от войната и от всичко, за което е необходима. Ала вече наближаваха Кътър и тя смяташе, че е по-добре да се остави да я заведат при него. Бягството й щеше да е по-бързо, ако открадне кон от Кътър. И навярно щеше да успее да намери Арчър и да го убеди да се върне с нея.

Стрелецът Джод, висок мъж, слабееше от болест, придаваща сивкав оттенък на кожата му. Под болната му плът обаче личаха правилни черти и красиво телосложение. Дълбокият му глас и проницателните му очи я смущаваха. Напомняше й Арчър.

Една нощ тя принуди Самит да й даде стреличка и малка стъкленица с отровата, с която я приспиваха. Скри стъкленицата в пазвата си, а стреличката — под ръкава.

Кралството на Кътър се простираше сред пустошта. Къщата му изглеждаше кацнала върху купчина камъни. Странната сграда бе построена от огромни дървени трупи, редуващи се с камъни, покрити с дебел пласт мъх — яркозелена къща с намигащи прозорци като очи с мигли от ледени висулки и предна врата, зейнала по-широко от чудовищна уста.

Каменна стена — висока, дълга и причудливо подравнена — обграждаше имението, пълно с кошари и клетки. Яркоцветни петна — чудовищни птици, мечки и леопарди — ревяха иззад решетките. Позната гледка на чуждото място, която пробуди натрапчиви спомени.

Запита се дали момчето няма да се опита да я натика в някоя от клетките. Още едно чудовище за черния пазар, поредната плячка.

Беше й все едно с какви намерения я е довел тук Кътър. Той беше нищожество, дребна спънка, гнида и тя щеше бързо да му избие въпросните намерения от главата. Щеше да си тръгне от тук.

Не я заключиха в клетка. Въведоха я в къщата и й напълниха гореща вана в стая на горния етаж, където буйният огън се бореше със студения вятър, проникващ през рамките на прозорците. Спалнята беше малка, но по стените висяха красиви гоблени. Стремейки се да прикрие изненадата и удоволствието си, тя разгледа зелените поля, цветята, синьото небе, извезани като истински. Мислеше да откаже банята, защото усети с неприязън, че целта е да се разхубави. Ала сред полята и цветята й се прииска да е чиста.

Мъжете излязоха. Тя остави стреличката и стъкленицата с отрова върху масата и отлепи мръсната рокля от кожата си. С болезнена наслада се потопи в горещата вода, най-сетне успокоена, затворила очи, предала се на удоволствието на сапуна, изтриващ потта, засъхналата кръв и речната тиня от тялото и косата и. През няколко минути чуваше как момчето крещи на стражите пред стаята й и по скалите под прозореца й. Предупреждаваше ги да не се доверяват на чудовището и да не му помагат да избяга. Нареждаше им да слушат само него, за да не сгрешат. Сигурно е изнервящо, помисли си Файър, да умееш да манипулираш чуждите съзнания, но да си в неведение какво всъщност се таи в тях. Крясъците му бяха излишни, защото тя не се опитваше да променя умовете им. Засега.

Преброди мислено сградата и околностите, както правеше откакто бе пристигнала. Разпозна Кътър — на долния етаж, с момчето и още неколцина мъже. Мъгляв като другите, горделив и лицемерен както винаги. Макар и могъщи, думите на момчето очевидно не преобразяваха характери.

Напрегнала съзнание до краен предел, тя усещаше трийсетина мъже в имението и няколко жени. Всичките зашеметени. Арчър го нямаше.

Тя се протегна по-надалеч. Арчър? Арчър!

Никакъв отговор.

Не би имала нищо против да не го намери тук, дори се надяваше да се е вразумил и да се е отказал от героичното си начинание, ала я глождеше някакво неприятно усещане. Един-двама от мъжете в имението й се струваха познати. Вероятно стражи от двореца на Наш. И най-простото обяснение за присъствието им тук бе, че са дошли с Арчър. Това повдигаше въпроса какво се е случило после. Кой охранява Арчър сега и къде е Арчър.