Огнена

Водата продължаваше да я изпълва с чиста, топла наслада, но тя стана, внезапно обзета от желание да се махне от тук. Изсуши се и облече тънката рокля с дълги ръкави, която й бяха оставили. Не стига че роклята приличаше смущаващо на нощница, ами й бяха взели ботушите и палтото и не й бяха дали нищо за косата. Тя отвори гардероба в ъгъла и затършува из безразборното му съдържание. Намери чорапи, здрави момчешки обувки, тежка и възширока мъжка мантия и кафяв вълнен шал. Пожела си мрачно ансамбълът да изглежда нелепо както го усещаше върху себе си. Не й трябваше красота, за да контролира празноглавите марионетки на момчето, а и не бе в настроение да угажда на Кътър, преструвайки се на смирено чудовище, готово да попадне в лапите на някой от противните му клиенти.

Обходи бързо съзнанието на стотиците създания в имението — чудовищни хищници, коне, ловни кучета, дори гризачи с неясно предназначение. Конете й допаднаха. Нямаше кротки животни като Смол, но няколко щяха да й свършат работа.

Натопи стреличката в отровата и пъхна стъкленицата в пазвата си. Стреличката остана в ръката й, скрита под дългия ръкав на мантията.

Пое си дълбоко дъх да събере смелост и слезе долу.

Дневната на Кътър беше малка и топла като спалнята. По стените висяха гоблени, изобразяващи полета с цветя, ширнали се край високи скали, надвесени над морето. И тук килимът бе пъстър, Файър се досети, че поне част от тази красота е изтъкана от вълна на чудовища. Книгите в библиотеката, златният часовник върху полицата над камината — питаше се колко ли богатства в тази къща са откраднати.

Кътър седеше в средата на стаята, очевидно заблуден, че е господарят тук. Истинският господар се бе облегнал на стената, дребен и отегчен. Примигваше с разноцветните си очи сред поляна с цветя. Стрелецът Джод стоеше до Кътър. До всяка врата на стаята бдеше мъж.

Дрехите на Файър не привлякоха вниманието на Кътър. Очите му не се отделяха от лицето й. Тържествуваща, собственическа усмивка разтягаше устните му. Изглеждаше както винаги, но с по-празен поглед, който навярно се дължеше на мъглата.

— Не беше лесно да те откраднем, момиче, особено след като заживя в двореца — сподели той със самодоволния тон, който Файър помнеше. — Изискваше се доста време и разузнаване. Да не споменаваме за необходимостта да убиваме собствените си шпиони, когато се оставяха да ги заловят в горите ти. Оказа се, че имаме най-глупавите шпиони в кралството. Много неприятности си навлякохме. Но си струваше, момче, нали? Виж я само!

— Красива е — кимна безразлично момчето. — Не бива да я продаваш. Запази я за нас.

Челото на Кътър се сбърчи объркано.

— Колегите ми говорят, че лорд Майдог е готов да плати за нея цяло състояние. Неколцина от клиентите ми проявяват сериозен интерес. Но ще помисля дали да не я запазя. — Лицето му се разведри. — Ще я разплодя! Представяш ли си колко пари ще спечелим от бебетата й!

— Още не сме решили какво ще правим с нея — поклати глава момчето.

— Именно — съгласи се Кътър. — Не сме решили…

— Ако се държи добре — продължи момчето, — няма да я наказваме и тя ще разбере, че искаме да сме приятели. Нищо чудно да й хареса тук. Но сега ми се вижда подозрително мълчалива. Джод, приготви стрела. Наредя ли ти, улучи я някъде, където да я заболи, но да не умре. В коляното например. В наша полза е да окуцее.

Джод смъкна дългия лък от гърба си, извади бяла стрела от колчана и опъна плавно яката тетива. Прицели се във Файър и зачака — спокоен, невъзмутим. В гърлото й се надигна горчилка — не защото стрела с такива размери, изстреляна отблизо от толкова голям лък щеше да раздроби коляното й. Призля й, защото Джод движеше този лък, сякаш е част от тялото му — естествено и грациозно, като Арчър.

Проговори да отклони вниманието на момчето, но и понеже я измъчваха въпроси, чиито отговори искаше да разбере.

— Миналата пролет някой уби със стрела мъж, затворен в клетките на Кансръл — обърна се тя към Джод. — Изключително трудна мишена. Ти ли беше стрелецът?

Веднага й стана ясно, че Джод няма никаква представа за какво става дума. Той поклати глава и сбърчи чело, сякаш се опитва да си спомни всичко, което е правил, но паметта му не се простира по-далеч от предния ден.

— Той беше — отговори й равнодушно момчето. — Джод е нашият стрелец. Такъв талант не бива да закърнява. Освен това е много податлив — почука с показалец слепоочието си. — Знаеш какво искам да кажа… Една от най-добрите ми находки.

— И каква е историята му? — полюбопитства Файър, стремейки се да наподоби безучастния тон на момчето.

Въпросът й очевидно го развесели. Усмихна й се с доволна и крайно неприятна усмивка.

— Интересно… Само преди седмица един наш гост попита същото. Кой би предположил, че миналото на наемника ни ще се окаже тъй загадъчно? За съжаление не мога да задоволя любопитството ти, защото паметта на Джод напоследък му изневерява. Не знаем какво е правил преди колко? Двайсет и една години?

Стиснала стреличката, Файър пристъпи крачка напред към момчето, неспособна да се сдържи.

— Къде е Арчър?

Момчето се ухили още по-самодоволно.