Огнена

— Напусна ни. Не ни хареса. Върна се в имението си на север.

Не умееше да лъже, защото бе свикнал хората да му вярват.

— Къде е той? — повтори Файър с одрезгавял от страх глас.

— Остави ни двама стражи — обясни момчето с грейнало лице. — Много мило от негова страна. Те ни разказаха това-онова за живота ти в двореца, за слабостите ти. Кученца. Безпомощни деца…

После събитията се развиха светкавично, Файър се хвърли към момчето. То изкрещя на Джод:

— Стреляй!

Файър отметна мъглявата пелена в съзнанието на Джод, принуждавайки го да размаха диво лъка и да забие стрелата в тавана.

— Стреляй, но не я убивай! — извика момчето и отскочи настрани да заобиколи Файър.

Тя обаче се спусна към него и уцели разперената му ръка със стреличката. Той размаха юмрук към нея, ала залитна с облещени очи, препъна се и падна.

Преди тялото му да докосне пода, Файър бе завладяла всеки ум в стаята. Надвеси се над него, измъкна нож от колана му, застана пред Кътър и насочи треперещото острие към гърлото му. Къде е Арчър?, попита безмълвно, защото нямаше сили да проговори.

Кътър се втренчи в нея — зашеметен и объркан.

— Не ни хареса. Върна се в имението си на север.

От отчаяние й се прииска да го удари.

Не! Мисли! Знаеш отговора. Къде…

Кътър я прекъсна, гледайки я смаяно с присвити очи, сякаш не помни коя е и защо разговаря с нея.

— Арчър е при конете.

Файър излезе от стаята. Подмина мъжете с празни погледи. Кътър греши, поклати глава тя. Арчър не е при конете. Кътър греши.

И, разбира се, Кътър грешеше, защото върху скалите зад конюшнята не лежеше Арчър. Лежеше тялото му.

Двайсет и седма глава

Следващите минути бяха мъглявина от вцепенение и болка.

Такава е природата на чудовищата. Не можеше да гледа някакво тяло и да се преструва, че е Арчър. Знаеше, усещаше, че огньовете на сърцето и съзнанието на Арчър са угаснали. Тялото му бе нещо ужасно, почти неузнаваемо, легнало бездиханно, сякаш й се подиграва, присмива се на Арчър с празнотата си.

Въпреки това тя падна на колене, дълго гали студените му ръце, задъхана, несигурна какво прави. Улови го за ръката, стисна я, а по лицето й се стекоха объркани сълзи.

Стрелата, забита в корема му, я върна твърде грубо към действителността. Да изстреляш стрела в нечий корем е жестоко. Смъртта настъпва бавно и мъчително. Арчър й го бе обяснил много отдавна. Учеше я никога да не се цели там.

Тя се изправи и отпъди мислите. Отдалечи се, залитайки, те обаче я следваха упорито. Между конюшните и къщата гореше буен огън. Застана пред него, втренчена в пламъците, борейки се с ума си, който неотстъпчиво си представяше как Арчър се гърчи от болки и бавно умира. Сам. Съвсем сам.

Поне последните й думи към него бяха нежни думи. Защо не му каза обаче колко много го обича? Колко му е благодарна, колко добри неща е направил. Не му каза достатъчно. Посегна към огъня и извади разжарен клон.

Изпаднала в унес носеше пламналите клони към къщата на Кътър. Не виждаше мъжете, на които заповяда да й помагат.

Не усети колко пъти се върна от огъня до къщата, от къщата до огъня. Хората се разбягаха уплашено от горящата сграда. Стори й се, че мярна Кътър и Джод, ала не беше сигурна, а нямаше значение. Нареди им да не се бъркат. Когато черният дим погълна къщата, тя спря да носи огън до нея и се втренчи към другите постройки на Кътър.

Опомни се колкото да пусне кучетата и гризачите, преди да запали навесите, където живееха. Откри телата на двама от стражите на Арчър върху скалите до клетките на чудовищните хищници. Взе лъка на единия и уби всички чудовища. Изгори телата на мъжете.

Когато стигна до конюшните, конете се бяха подплашили от пушека, от бумтенето на пламъците, от крясъците на хората и от грохота на рухващите сгради. Успокоиха се обаче, усетили присъствието й — дори най-страхливите, дори онези, които не я виждаха — и послушно излязоха навън. Без коне, но пълна с греди и слама, конюшнята лумна като гигантско огнено чудовище.

Файър се втурна към Арчър. Гърдите й горяха, но тя не откъсна поглед от него, докато пламъците не го обхванаха. Гледаше го дори когато вече не го виждаше. Накрая гъстият пушек започна да я души, разжари гърлото й и тя се отдалечи бавно от него.

Не знаеше къде отива, не мислеше за никого и за нищо. Беше студено, а земята бе вкочанена и гола. Видя един от конете, целия на сиви петна, и той се приближи към нея.

Няма седло, отбеляза вцепенено тя, когато жребецът застана пред нея. Издиша облаци пара и риеше с копита в снега. Няма юзда. Трудно ще го яздя.

Конят коленичи тромаво. Тя повдигна полите на роклята и на мантията и се качи върху гърба му. Олюля се, докато той се изправяше, и установи, че конете без седла са хлъзгави и топли. И по-приятни, отколкото да ходиш. Стисна го за гривата, приведе се напред, притисна лице към жилавия му врат и потъна в безчувствен унес, оставяйки го да избере сам посоката.

Мантията не служеше като зимно палто, нямаше и ръкавици.