Огнена

В същия миг конят й се разбесня. Зацвили яростно, вдигна се на задните си крака и стовари копита върху лицето на момчето. Лек изкрещя и падна. Изпусна лъка и закри едното си око с длани. Изправи се, хлипайки, и побягна, но конят го последва. Лек явно не виждаше, кръвта в очите му го заслепяваше. Препъна се и се просна на земята. Смаяна, Файър проследи с поглед как Лек се плъзва по леда, претъркулва се в пукнатина в камънака и земната паст го поглъща.

Тя застана на ръба на пропастта, коленичи и надникна надолу. Видя само бездънен мрак. Момчето го нямаше.

Бе потънало в търбуха на планината.

Трепереше от студ. Ако момчето бе загинало в огъня, нямаше да тръгне след нея, да я събуди и да я принуди да усеща колко й е студено. И колко е изтощена и гладна, и какво означава да се изгубиш в Големите сиви планини.

Изяде остатъка от храната, донесена от децата, без особена надежда стомахът й да прояви разбиране. Пи вода от полузамръзнал поток. Опита се да не мисли за нощта, която ще настъпи в края на деня, защото нямаше кремък, а никога не бе палила огън без кремък. Всъщност никога не бе палила огън извън камина. Бяха я разглезили.

Тресейки се от студ, разви леко влажния шал и пак го зави — така, че да покрива не само косата, но и лицето, и врата й. Уби чудовищна птица, преди тя да я убие — алено създание, спуснало се с ненадеен писък от небето. Знаеше обаче, че не бива да носи месото, защото миризмата на кръв ще привлече още повече чудовища.

Тогава си припомни друго. Балът се бе провел през втората половина на януари. Не беше сигурна колко време е минало, но несъмнено бе настъпил февруари и кървенето й наближаваше.

Файър разбра — с разбудения си разсъдък, логичен и безмилостен — че скоро ще умре. Яхна успокоена коня, защото тази мисъл й даваше разрешение да се откаже. Съжалявам, Бриган, прошепна наум. Съжалявам, Смол. Опитах се.

В същия момент я озари спомен. Хора! Щеше да оцелее, ако й помогнат, а зад нея имаше хора — на мястото, където между скалите се виеше пара. Там имаше и топлина.

Конят й се движеше упорито на югозапад. Подтиквана единствено от смътното чувство, че по възможност е длъжна да не умира, Файър обърна животното назад.

Когато тръгнаха натам, откъдето бяха дошли, заваля сняг.

Тялото я болеше от тракащите зъби и стави, от треперещите мускули. В ума й звучеше музика — най-трудната музика, която бе учила. Насилваше се да си спомни най-сложните пасажи от свирените някога мелодии. Не знаеше защо го прави. Част от съзнанието й го смяташе за необходимо и не й позволяваше да спира, макар тялото и останалата част от съзнанието й да я умоляваха да ги остави на мира.

Златиста чудовищна птица се стрелна с писък към нея през снежната пелена, тя взе лъка, но не успя да опъне добре тетивата. Конят уби хищника, макар Файър да не видя как. Плъзна се от гърба му, животното се изправи на задни крака и тя се просна върху купчина сняг.

След незнайно колко време тя пак се плъзна от гърба на коня. Не разбра защо. Предположи, че пак я е нападнала чудовищна птица и зачака търпеливо. Почти веднага обаче конят започна да я побутва с муцуна и тя се обърка — сметна го за дълбока несправедливост. Конят изпръхтя гневно в лицето й и продължи да я бута. Накрая тя се предаде и криво-ляво намести разтрепераното си тяло върху гърба му. Тогава разбра защо е паднала. Ръцете й не работеха. Не успяваше да се улови за гривата на коня. Умирам, помисли си безразлично тя. Добре. Хубаво е да умра върху гърба на този красив кон.

Следващия път, когато падна, изнемогналите й сетива не усетиха, че е върху топла скала.

Не беше в безсъзнание. Чуваше гласове, остри, настойчиви, уплашени, ала не съумя да изпълни молбата им да стане. Чу името си и разбра, че знаят коя е. Усети как някой я вдига и я пренася под земята. Почувства как няколко жени я събличат, а после и те се събличат и се убиват при нея под много завивки.

Никога през живота си не бе изпитвала такъв студ. Тресеше се, сякаш ще се счупи на парчета. Постара се да отпие от топлата, сладка течност, която някаква жена поднесе към лицето й, но остана с впечатлението, че по-скоро изкъпа посестримите си под одеялото.

След цяла вечност треперене и задъхване забеляза, че вече не се тресе толкова силно. Прегърната от четири ръце, притисната между телата на две жени, най-сетне я обори милостив сън.

Двайсет и осма глава

Събуди се и видя лицето на Муса. После усети, че налагат ръцете й с чукове.

— Милейди — каза мрачно Муса. — Никога не съм изпитвала такова облекчение! Как се чувстваш?

— Ръцете ме болят — гласът й прозвуча като грачене.

— Измръзнала си, милейди. Не се безпокой. Хората тук са ги увили в слама и са ги превързали. Грижили са се добре за теб.

Спомените се върнаха при Файър, изпълвайки пространството около нея. Тя извърна лице от Муса.