Огнена

— Файър… — прошепна й нежно той и се отдръпна леко назад. — Твоите чувства са си твои чувства. Аз…

Друг глас, нетърпелив и рязък, го прекъсна:

— Командире! Конете чакат!

Бриган се обърна към мъжа и изруга раздразнено и гневно. Мъжът се отдалечи уплашено.

— Обичам те — каза й Бриган. — Надявам се тази мисъл да те утешава през идните дни. Моля те само да се храниш, Файър, и да спиш, независимо какво чувстваш. Яж и спи. И ми пиши как си. Кажи ми, ако поискаш да ти изпратя нещо или някого.

Пази се, пази се… помоли го безмълвно тя, когато конвоят му излезе през портите на укреплението.

Глупави, безполезни думи…

Двайсет и девета глава

Файър не виждаше какво толкова има да прави човек без ръце в Наводнената крепост. Клара беше заета с командирите на Бриган и с несекващата върволица от пратеници, а Гаран се мяркаше рядко и както винаги я поглеждаше кръвнишки. Файър ги избягваше, избягваше и да ходи в лазарета при безкрайните редици ранени и страдащи воини.

Беше й забранено да напуска крепостта. Прекарваше времето си на две места: в спалнята, която обитаваше заедно с Клара, Муса и Марго и се преструваше на заспала при влизането на Клара, понеже тя й задаваше прекалено много въпроси за Арчър; и на строго охранявания покрив на крепостта — там, увита в топлата си наметка с качулка и пъхнала ръце на сигурно място под мишниците си, разговаряше със сивия петнист кон.

Кобилата — защото съзнанието на Файър вече се бе прояснило достатъчно, за да разбере, че не е жребец, а кобила — живееше на скалите северно от постройката. Беше избягала от групата на Файър, докато наближаваха крепостта, и конярят не успя да я подмами да влезе при другите коне в конюшнята Файър не позволи да упоят кобилата, нито опита лично да я затвори. Възмутено конярят вдигна ръце. Кобилата несъмнено беше превъзходно животно, но на главата му висяха много ранени коне, счупени подкови и повредени бойни сбруи, така че не можеше да си пилее времето с някакво непокорно животно.

И така, кобилата заживя на воля сред скалите, изяждаше храната, ако й оставеха, или сама си намираше храна, ако не го стореха, и идваше при Файър винаги когато тя я повикаше.

Усещаше я дива и необикновена, а съзнанието й беше прелестна цялост, която Файър можеше да докосне, можеше да й въздейства, ала така и не успяваше да я проумее истински. Мястото на кобилата беше сред скалите, сама и на воля, дори зла при необходимост.

И въпреки това тя излъчваше обич — макар посвоему ограничаваща. Този кон нямаше намерение да изостави Файър.

Прекарваха известно време, взаимно проникнали в съзнанието си, свързали чувствата си като с верига благодарение на способностите на Файър. Кобилата беше прекрасна — тялото й бе на меки сиви петна и кръгове, а гривата и опашката й бяха гъсти, дълги и заплетени, по-тъмносиви като гранит. Очите й бяха сини.

На Файър толкова й се искаше да може да излезе от крепостта. Копнееше да отиде при кобилата на скалите и да се остави тя да я отнесе където пожелае.

Една сутрин Гаран влетя в спалнята й, докато Файър се гушеше на кълбо под завивката в опит да притъпи парещата болка в ръцете си и се преструваше на заспала. Надвеси се над нея и изтърси без никакви предисловия:

— Ставай, Файър, трябваш ни.

Не го каза гневно, но не прозвуча и като молба, Файър примигна и вдигна поглед към него:

— Ръцете ми са безполезни.

— За онова, за което си ни нужна, не ти трябват ръце.

Файър затвори очи:

— Искате да разпитам някого. Съжалявам, Гаран, но не ми е добре.

— Ще се почувстваш по-добре, ако станеш и престанеш да цивриш — заяви той безцеремонно. — Пък и не ни трябваш за разпит.

Файър се вбеси.

— Ти така и не прие Арчър в сърцето си. Пет пари не даваш за случилото се.

— Не виждаш какво става в сърцето ми, иначе нямаше да говориш такива глупости — разгорещи се Гаран. — Не мърдам от тук, докато не станеш. На един хвърлей от тук се води война и главата ми и бездруго е пламнала, така че не се похабявай като някаква себична глезла. Да не искаш един ден да изпратя вест на Бриган, Наш и Брокър, че си мъртва, но не се знае точно от какво. Разболяваш ме, Файър, затова те умолявам — ако не искаш да станеш заради себе си, направи го заради мен. На мен не ми се умира.

По средата на тази забележителна реч Файър се надигна и седна с ококорени и виждащи очи. Кожата на Гаран беше потна и той дишаше учестено. Беше по-слаб от преди, ако това изобщо бе възможно, а по лицето му се четеше болка. Натъжена, Файър протегна ръка към него и му направи знак да седне. Той я послуша, а тя погали косата му с превързаната си ръка. Помогна му да успокои дишането си.

— Отслабнала си — рече накрая той, вперил нещастен поглед в лицето й. — И очите ти имат толкова празен поглед, че ми иде да те разтърся.

Файър отново го погали по косата и старателно подбра думите си, за да не се разплаче:

— Не цивря, Гаран. Чувствам се някак откъсната от себе си.

— Силата ти е голяма, усещам я — увери я той. — Веднага ме успокои.

Тя се запита дали човек може да е силен, но и съсипан вътрешно, и да не спира да трепери.